Писмото беше кратко. Кош беше достатъчно любезен да уреди изпращането му и то замина за Порт Чийм с някои от рьошуните, които отиваха да купят провизии. От там било предадено на контрабандист, който се прехранва, като се промъква през манианската блокада на Свободните пристанища. Нико се надяваше, че писмото е стигнало до майка му. Истината беше, че след това не се сещаше често за нея.
Бяха свободни във всеки Ден на глупаците. Можеха да правят каквото искат. В тези дни, когато учениците се събираха на групички от по двама-трима, Нико ги оставяше да се занимават с шегите и дребните си бели и отиваше на поход в околните планини, за да прекара няколко приятни часа сам сред великолепните им чисти висини. За него това беше своеобразно зареждане — да бъде насаме с мислите си, които точно в тези дни след дългото ходене бяха по-скоро някаква форма на не-мислене, подобно на онова от детските му години, когато живееше с майка си в тяхната къща и следобед се разхождаше по хълмовете заедно с Буун. Бяха като две животни, които прекарваха времето си на спокойствие и така откриваха тишината.
Рутината на всичко това постепенно издълба каналите, по които се движеше ежедневието му. Той започна да свиква с нея. Известно време не гледаше нито назад, нито напред.
Една сутрин преди закуска Нико видя някакво момиче да пресича площада.
Това толкова го стресна, че изпусна своето ведро с вода на земята. Той се сепна и сърцето му се разтуптя лудо не просто защото виждаше жена. Нито пък беше заради външния й вид — бе облечена в проста роба, черна като косата й, която беше дълга и падаше свободно на гърба й, лицето й беше мургаво и скулесто, а очите й — големи. По-скоро причината беше в начина, по който вървеше. Имаше дълги крака и стъпваше уверено с полюшваща се под робата грациозност, която запленяваше мъжкия му поглед, лишен твърде дълго време от такива гледки.
Нико забрави за ведрото с вода и забърза след нея. Видя я да влиза през вратата на северното крило. Измисли набързо някакво извинение да я последва и да разбере коя е.
Той забързано влезе през вратата. Огледа се наляво и надясно. Тя беше изчезнала. Зачуди се за момент дали не му се е привидяла.
През следващите дни той я срещна няколко пъти. Но всеки път я зърваше само за миг и винаги по време на обучението или на път за него, когато не можеше да се мотае. Това беше обезсърчаващо. Откри, че непрекъснато се озърта в очакване да я види.
— Коя е тя? — попита той Алеас една вечер по време на храненето.
— Кой? — отвърна Алеас, но престорената невинност в гласа му го издаде.
— Знаеш кой. Момичето, което непрекъснато виждам наоколо.
— Това не е момиче, Нико. — На устните на Алеас проблесна вълча усмивка. — Това е дъщерята на моя учител и ще е добре да държиш очите си далеч от нея, да не говорим за ръцете. Учителят ми е твърдо решен да я опази.
— Барача? Тя е негова дъщеря? — Това направо смая Нико.
— Нико, това дали ти харесваш, или не харесваш някой човек, не влияе върху възможността му да има деца.
— А как е името й?
— Сересе.
Името беше мерсиянско и той отбеляза това.
— Да — съгласи се Алеас. — Майка й е била мерсиянка. Защо са всички тези въпроси? Май няма нужда да питам.
— Какви въпроси? — рече Нико и извърна поглед, но после попита: — Колко време ще остане?
— Ах, ти, хитрецо! — въздъхна Алеас. — Нека ти повторя с риск да стана досаден. Тя е дъщеря на Барача. Тук е за няколко седмици да види баща си. След това ще се върне в Ку’ос, където работи за нас. Ако по време на престоя й тук някой се опита да я задиря, по какъвто и да е начин и под „задиря“ имам предвид да говори с нея, да я гледа или да мисли за нея, докато се опипва под одеялото, та ако през това време между нея и теб се случи кое да е от тези неща, то бъди сигурен, че учителят ми ще ти отреже топките. Погледни го. Дори в момента ни наблюдава. По-късно ще ми се скара, задето съм говорил с теб.
Нико се облегна, настанявайки се по-удобно на стола си. Не се съмняваше в предупреждението на Алеас.