Ала въпреки това, след като другарят му насочи вниманието си обратно към супата си, Нико огледа столовата с надежда да я зърне и изпита разочарование, когато не я видя.
На сутринта пътищата им най-сетне се пресякоха и той разбра, че им е било предопределено да се срещнат. Нико вярваше в тези неща.
Беше Денят на глупаците — свободният му ден — и той тъкмо влизаше в пералнята, за да изпере дрехите си, преди да тръгне на обичайната си разходка в долината.
Тя беше там. Стоеше в пълното с пара помещение и изстискваше последните дрехи от прането си. Нико спря на прага, разколебан дали да влезе, или да си тръгне.
— Здравей — непринудено го поздрави тя и хвърли поглед към него през рамо.
Гласът й го накара да влезе в стаята. Той затвори вратата след себе си и прекоси помещението. Остави дрехите си до казана с вода, който бълбукаше над огъня, кимна, й и се усмихна.
Тя сгъна една мокра туника и я сложи върху купчината дрехи, които вече бяха натрупани в коша. Докато вършеше това, Нико я наблюдаваше. Ръкавите на робата й бяха навити нагоре, а черната й коса беше вързана назад, за да не пада върху лицето й, което беше поруменяло от топлината. Той осъзна, че тя е на горе-долу същата възраст като него.
— Какво има? — попита тя и се усмихна за миг.
— Нищо — поклати глава той. — Аз съм Нико. Ученикът на учителя Аш.
Забеляза, както се и надяваше, че тези думи предизвикаха у нея промяна — сега тя обърна по-голямо внимание на човека, с когото разговаряше. Тъмните й очи го огледаха и като че ли се задържаха малко повече върху него. Той осъзна, че това е онзи поглед. Погледът, който го караше да се изчервява и да се превръща в идиот.
Той затвори уста. Имаше чувството, че каквото и да каже, то ще е изречено с пелтечене или ще прозвучи глупаво, или по-лошо — и двете.
— Аз съм Сересе — представи се тя.
Гласът й беше дълбок и дрезгав. Нагоре по бедрата му премина тръпка.
— Знам — отвърна той и мигновено съжали.
Това, изглежда, й достави удоволствие — фактът, че той знаеше името й, или внезапното му смущение, той не знаеше кое от двете.
— Трябва да си мерсиянка — осмели се да предположи той, опитвайки се да възвърне самообладанието си. — Сересе. Означава „остър“ на стария език.
— Аха. Мисля, че разпознавам акцента ти.
— Да. Аз съм от Бар-Кхос.
— Аха. — Отново беше впечатлена.
Отвън се чу звънът на камбаната, обявяващ часа.
— Е, всичко това е на твое разположение — каза тя и посочи бълбукащата вода, докато хвърляше последните си дрехи в коша.
— Почакай — изтърси той и още докато го казваше, си спомни за острото предупреждение на своя приятел.
Но пулсът му се беше ускорил при внезапната мисъл да предложи на момиче да прекара деня с него. Можеха заедно да се разхождат в долината, да разговарят, да се смеят и да се опознават.
— Днес е свободният ми ден — обясни той. — След като приключа тук, отивам да се разходя наоколо. Защо не дойдеш с мен?
Тя се замисли върху думите му поне за няколко удара на сърцето.
— Опасявам се, че баща ми ме чака.
— О — отвърна той сразен, макар че малка част от него изпита облекчение.
— Но може да го направим някой друг път — ведро отвърна момичето.
То се наведе да вземе коша. Нико не се сдържа да не се възхити на формите й отзад.
— Почакай — внезапно се обади той. — Нека ти помогна с това.
— Няма нужда. Ще се справя.
Той се престори, че не я чува, и взе коша. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Въздържа се да не изпъшка, докато го вдигаше.
Сересе го последва навън. Влагата по лицата им проблесна на светлината в коридора. От парата по главите им тук-там бяха щръкнали отделни косми. Спряха и размениха погледи. Сърцето му бясно туптеше.
Искаше да я докосне.
— Сересе.
Беше Барача. Стоеше до отворената врата, която водеше към площада.
Момичето вдигна очи към тавана.
— До скоро — сбогува се тя и се усмихна извинително.
Отправи се към баща си и само веднъж погледна назад.
Барача изгледа гневно Нико с притъмняло лице.
Следобедът на първия ден течеше бавно и Нико и останалите ученици както обикновено се потяха над движенията си кали. Мястото за обучение беше претъпкано с насъбралите се рьошуни, които сега усъвършенстваха уменията си. Поляната едва побираше всички, докато горе от своята кула Ошьо ги наблюдаваше през прозореца, гледащ към площада.