Романо кимна с глава на Киркус, който кимна в отговор с полузатворени очи.
Ако изобщо беше решила да дойде, Лара щеше да придружи Романо. Тя очевидно продължаваше да избягва Киркус. Последното му избухване в горните бани на Храма на шепотите в деня след завръщането му беше поставило и двамата в неловко положение.
Той се беше надявал, че когато види отново Лара, ще се отнесе спокойно и зряло към положението, в което се намират. Имаше чувството, че е претърпял развитие в тази посока, поне по време на изпитанията си в чужбина. Вместо това веднага щом погледът му се спря върху нея, тялото му сякаш изпита някакъв непреодолим шок. И докато стоеше зашеметен и гледаше как тя минава край него, без дори да го погледне, Киркус осъзна, че крещи след нея такива потресаващи думи, че мина известно време, преди да си даде сметка какво е казал.
— Скоро ще се нуждая от съгласието ви, матриарх — прошепна на майка му жрицата Суул. — Остава малко повече от месец до годишнината на Аугере ел Ман.
Киркус мъчително преглътна буцата в гърлото си. Той извърна поглед от вратата в дъното на стаята и насочи отново вниманието си към разговора около себе си.
Жрицата Суул беше свела ниско глава, преструвайки се на раболепна, както винаги. Може би това беше нейното естествено проявление на Ман, макар че Киркус понякога подозираше, че не е така.
— Трябва да знам дали нашите планове за честването са подходящи и дали вие самата нямате други идеи.
— О, не се ослушвай, Суул — каза майка му и махна с едната си ръка, докато с другата придърпа робата си над опънатото си бедро, за да се охлади. — Нали знаеш, че съм оставила всичко това на теб и хората ти. Повярвай ми, точно в момента имам други грижи.
— Да — отвърна Суул и се приведе още по-ниско. — Подозирам, че може и да съм чула за тях. За онази петиция на Мокаби. Поредният му план за нашествие в Свободните пристанища. Без съмнение на стария воин му е омръзнал животът в пенсия.
— Както винаги ушите ти чуват само клюките, породени от скуката. — В тона на майка му се появи нетърпение, съпроводено с уморена студенина, която Киркус долавяше все по-често в гласа й напоследък.
— Въпреки това и дори да е така, сигурна съм, че има достатъчно време да обмислите тези интриги, независимо дали са верни, или не. Но ако мога да отговоря откровено, матриарх, само веднъж ще честваме петдесетата годишнина от манианското господство. Трябва да се погрижим да го направим както трябва.
— Кажи ми, Суул — намеси се Киркус с уста, пълна с пармадио, както говореше и майка му. — Всяка сутрин, когато станеш, бръснеш ли си главата като нас, останалите, с бръснач и студена вода, или си естествено плешива? Може би имаш някакъв рядък недъг, предаден ти от майка ти и нейната майка преди това? Може би затова майка ти поначало се е присъединила към ордена, за да намери място, където няма повече да изглежда странно сред другите? Моля те, отговори ми, просто питам.
Тя се усмихна, макар че усмивката й по-скоро приличаше на гримаса.
— Навремето майка ми е помагала при раждането ти — отвърна тя. — Можеш да покажеш малко уважение, младо пале такова.
В отговор той схруска поредните семки между зъбите си. Не каза онова, което можеше да й каже.
Киркус беше проследил размяната на реплики с интерес. По свой едва доловим начин Суул се държеше с него като майчински настроена леля поне дотолкова, доколкото на една жена й бе позволено да се държи майчински в ордена, където тези връзки се подхранваха от лоялност и необходимост, а не от добрина и любов. Думата „любов“ се използваше единствено във връзка със секса. Като дете той беше живял в Храма на шепотите, в обширните апартаменти на майка си и баба си — едната беше последната гламари на патриарх Анслан, избраната му съпруга, а другата — доверената му съветничка по въпросите на вярата. Суул често ги посещаваше, понякога с дъщеря си Лара. В летните вечери, когато го оставяха сам в апартаментите, тя разказваше на него и на Лара истории от миналото. Седяха заедно на балкона на спалнята му. Многото животни, които беше поискал да му подарят през годините, кряскаха и тропаха в клетките си, докато вечерната светлина висеше като саван над простиращия се долу град Ку’ос.
От високата гледна точка на Храма на шепотите формата на островния град беше видима за окото. По източния бряг имаше естествено издадено парче земя, което навлизаше на североизток в морето. На север имаше четири изкуствени насипа, които много приличаха на пръсти. Бяха осеяни със сгради, които стигаха чак до ръба на водата и бяха известни като Петте града. Като дете Киркус изучаваше брега от изток на запад. Можеше да види как островът е оформен като огромна отворена ръка с длан, обърната към небето. Малкият й пръст беше скъсен, за да символизира скъсените малки пръсти на Ман. Като малък наблюдаваше отгоре, от самото сърце на града, и тази гледка никога не му омръзваше.