В онези топли вечери Суул разказваше своите истории с остър шепот, сякаш думите й са нещо ценно, което трябва да бъде опазено. Беше му разказвала за времето, когато майка й и баба му са били млади жени, работещи за култа, време на глад и болести, познато като Великото изпитание. И двете имали буйни сърца, били сродни души и приемането им в ордена станало заради любовник, когото споделяли, без да си съперничат.
И двете участвали в Най-дългата нощ — нощта, последвала големия пожар, който опустошил целия град. Стените от пламъци били толкова всепоглъщащи, че може би единствено морето успяло да ги потуши. Двете заедно убили един от най-високопоставените чиновници на града, който живеел в разточително великолепие в стария дворец, докато градът бил в развалини и навсякъде наоколо върлувал глад. И двете присъствали на екзекуцията на момичето царица, всъщност дори взели малко участие в нея. Задъхани, коленичили в краката на самия Върховен жрец Нихилис, когато той бил помазан за Първия патриарх на Ман.
Суул беше разказала на него и Лара тези и още много други неща. Изглежда, че се гордееше с неговото и своето семейство, с близостта помежду им и издигането им във властта. Едва когато порасна, Киркус научи за другите страни на тези истории. Баба му, омаломощена след едно пречистване, беше сграбчила ръката на Киркус и му бе разказала за убийството на най-старата си приятелка, майката на Суул, защото се е отклонила от пътя на Ман.
Беше минала половин година, откакто Киркус се беше срещал лично със Суул. Сега, когато стоеше срещу нея, той сякаш я видя през очите на момчето от детството си и се запита кога са загубили онази връзка помежду си, която той тайно толкова ценеше като малък. Каза си, че вероятно е станало, когато двамата с Лара са се разделили, но след като се замисли по-дълбоко, установи, че е от много по-отдавна. Осъзна, че се е случило, когато бе пораснал. Когато вече нямаше нужда от такива неща в живота си като една мила матрона.
Отхвърлих тази жена — помисли си Киркус и погледна право в сините й очи, а тя отвърна на погледа му — и всичките добри неща, която тя някога стори за мен.
Киркус вдигна ръце към гърдите си и след това ги протегна напред — знак, че отстъпва. Жената примигна изненадано.
Някой до него се прокашля. Беше Синимон, Върховният жрец на Монбари — култ в култа, чиито членове се бяха обявили толкова пламенно за инквизитори и защитници на вярата, че плашеха всички. Мъжът заговори с глас, който звучеше като чакъл, носен от придошла река. Изражението му не се виждаше под множеството обици, красящи лицето му.
— Значи е истина? — попита той Сашийн. — Мокаби смята, че най-сетне може да смаже Свободните пристанища?
Сашийн наклони глава, обмисляйки въпроса му.
— Така смята той. Почти нямахме време да обсъдим предложенията му. Скоро ще се срещна с генералите си, за да разискваме този въпрос. Вие, разбира се, ще сте първите, които ще узнаят решението.
— Скоро ще трябва да решим и въпроса за Занзахар — промърмори зад чашата си дребният Бушрали — Върховният жрец на регулаторите вече беше пиян. — Това увъртане за цените на зърното и солта няма да доведе доникъде. Ако не свалим цените си и ако Халифатът разшири водите си за безопасно плаване до двеста мили към Свободните пристанища, както заплашва, че ще направи, то тази война на изтощение може да се проточи безкрайно.
Синимон поклати глава и черните му очи проблеснаха, а тежките железни обици по лицето му иззвънтяха. Голите ръце и крака на жреца се подаваха от обикновеното му бяло расо. Те бяха накъдрени от парчетата благородни метали, вкарани под кожата, които се движеха като множество змии, достигащи чак до глезените му и до костеливите му, обути в сандали ходила, и сякаш всеки момент щяха да изпълзят през Кожата и да се спуснат по земята на свобода.
— Трябва да отправим свои искания към Халифата — промърмори жрецът, — преди всичко да спрат да продават на Свободните пристанища същото зърно, което ние продаваме на тях. Това е отвратително. Вече дори не се опитват да го крият.