Сашийн заговори с висок, ясен глас, който отекна от трибуните. Тя каза на тълпите онова, което те най-много искаха да чуят от своя Свят матриарх. Как чрез своята преданост всички те заедно са част от Ман. Как чрез своята лоялност като един са изградили тази велика империя. Тя обяви, че те са родени да бъдат победители в живота. Помогнали са за разпространението на вярата и когато смъртта дойде да ги вземе, всеки от тях ще продължава да бъде победител.
Докато гледаше отвисоко към простолюдието, Киркус знаеше, че това са глупости, но въпреки това се изпълни със силата на този миг. Той сведе поглед към дъното на арената и белите бедра на голите жени, струпани като стадо в средата, събудиха в него копнеж. Всички те стояха обърнати с гръб, сякаш за да скрият срама си и да запазят очите си от онова, което ги заобикаля. Киркус можеше да чуе риданията им на фона на по-силните крясъци на чайките в залива на Първото пристанище в далечината.
Майка му хвана китката му и го стресна, когато я вдигна във въздуха и изкрещя към тълпите. Отекна нов рев и за момент той беше неспособен да разсъждава.
Киркус усети влага в очите си. По плътта му премина лека тръпка. Отново беше изпълнен с Ман и с усещането за собствената си значимост.
Собствената си божественост.
Иншаша
— Уведоми ли учителя Аш за това? — попита го Алеас. Нико изсипа с вилата оборски тор в кофа и поклати глава.
— Не съм го виждал.
— Може би е по-добре да не знае — каза Алеас, застанал също с вила в ръка под лъч слънчева светлина, който нахлуваше през отворената врата на конюшнята, където двамата бяха изпратени от Олсън, отговорника по наказанията в манастира, заради лошото им представяне в почистването на кухнята предишната вечер.
Около тях яслите бяха празни, мулетата и няколкото зела, собственост на манастира, пасяха отвън, по ниските склонове. Задачата на младежите беше да съберат оборския тор, за да бъде използван за горене. Алеас се прозя. И той като Нико беше уморен от предишната нощ, прекарана на открито, в която учениците се бяха редували да стоят на пост.
— Това само ще ги настрои още повече един срещу друг. Учителят ми си е поиграл с теб, Нико, но аз те предупредих, че това може да се случи. Можеше да е и по-лошо.
— Но аз просто разговарях с нея. И то само за миг.
Алеас опъна гърба си и гръбначният му стълб изпука.
— Разбира се, че е така — рече той. — И нека да позная — когато учителят ми ви е хванал просто да разговаряте, ти най-вероятно си стоял близо до нея с провесен език, с очи, вперени в циците й, а оная ти работа е била щръкнала под робата като кутрето ми. Когато става дума за дъщеря му, мъж като Барача… забелязва тези неща.
Алеас повдигна вежди с престорена сериозност, след което се обърна, за да премести купчина фураж с вилата си.
Нико реши да му помогне, като изсипа върху главата му една вила с тор.
— Защо го направи? Сега трябва да се измия!
— Съжалявам. Виновно е кутрето ми.
Младият мъж се намръщи и се захвана да бърше петната по робата си. Хвърли тор по Нико, но той парира нападението с вилата си.
В следващия момент двамата изведнъж започнаха да се дуелират.
Не го правеха сериозно. Беше почти като игра. Завъртяха вилите си, така че да се дуелират с дръжките. В началото се смееха. Но докато се удряха и ръгаха, като ту нападаха, ту отстъпваха, играта се превърна в нещо близко до състезание.
Дори когато използваше вила, Алеас превъзхождаше поне десетократно Нико във фехтовката. Нико обаче импровизираше, тъй като беше свикнал с трудния живот по улиците на Бар-Кхос. Той хвърли буца влажен тор по Алеас и младият манианец се опита да я избегне от страх да не се изцапа още повече. Тъй като Нико очакваше такава реакция, той успя веднага след това да нанесе удар в главата на противника си. Само дето във възбудата си и от непохватност замахна твърде силно и уцели Алеас по устата. Разцепи горната му устна и от раната рукна кръв.
— Съжалявам! — извини се Нико и вдигна ръка.
— Съжаляваш? — Алеас се завъртя, приклекна, оттласна се напред и нанесе стремителен удар с една ръка, който умело уцели главата на Нико отстрани.
Нико се олюля и ушите му зазвънтяха.
Сега Алеас беше този, който вдигна ръка. Той захвърли вилата върху покрития със слама под и се отпусна до нея. Докосна с пръст устната си и киселата му усмивка само увеличи кръвотечението от раната.