И той побърза да се отправи към северното крило.
— Какво ни е нужно? — попита Нико, без да се обръща към някого конкретно.
— Ще ходим за риба — отвърна с въздишка Алеас, без да вдига поглед от земята.
За риба?, зачуди се Нико, но знаеше, че е по-добре да не разпитва повече. Кимна и се запита с нарастваща паника какво ли ужасяващо изпитание се крие зад тези невинни думи.
Риболов
— Както виждам, държиш го на разстояние — отбеляза Кош на родния им хоншу.
— Държа всеки на разстояние — отвърна Аш и подаде на стария си приятел кратуната с огъня на Чийм.
Кош отпи и му я върна.
— Аха. Онова, което исках да кажа, е, че най-вече държиш на разстояние момчето.
— Така е по-добре за него.
— Наистина ли? По-добре за него или по-добре за теб?
Аш се облегна на дървото, под което седяха в края на горичката от дървета мали. Отпи още една голяма глътка и почувства как течността изгори гърлото му и се спусна към дълбините на стомаха му. Денят беше горещ за планините на Чийм, но листата на дървото мали пазеха приятна сянка на двамата чужденци. Звуците от близкия манастир заглъхваха в тишината на долината пред тях, която изглеждаше малка и уязвима сред суровите планини наоколо. В далечината се виждаха високите им заснежени върхове и по-ниските склонове, върху които се забелязваха малките петънца на сивите кози. Небето над тях беше синьо, а облаците, носещи се по него, изглеждаха по-тънки от хартия.
Кош се оригна.
— Знаеш ли, изпратих писмо до майка му — каза той и си пое въздух.
— Прочете ли го?
Кош поклати глава в отговор.
— Но момчето, изглежда, има чувствителна душа. Чувам, че през повечето време страни от другите.
— Може би така му харесва.
— Аха, както и на учителя му. Въпреки това се чудя. Чудя се дали е готов за всичко това.
— Има ли някой, който някога да е бил готов за това? — изсумтя Аш.
— Ние бяхме — отвърна Кош.
— Ние бяхме войници. Вече бяхме убивали като касапи.
— Войници или не, и двамата бяхме предопределени за този живот. Когато обаче погледна твоето момче, не виждам това в очите му. Да, той може да стане воин. Но ловец? Убиец?
— Говориш глупости, Кош, както винаги си го правил. В тази работа, дори в този свят, само едно нещо има значение. И точно това нещо той притежава в изобилие.
— Хубава майка, която има нужда от нещо по-твърдо?
Аш вдигна брадичка.
— Той притежава сърце — отвърна възрастният рьошун.
Известно време седяха и гледаха ярко осветената долина, без да проговорят. Слънчевата светлина се отразяваше в набраздената от вълнички повърхност на реката, която приличаше на дълга, виеща се сребриста панделка с отражения в златисто. Виждаше се, че Кош има още въпроси. Мъжът ги потискаше, откакто Аш се беше върнал в Сато, водейки със себе си ученик.
— Просто съм изненадан, това е всичко — най-сетне се обади Кош. — След цялото това време не очаквах да те видя с ученик. Казват, че не можеш да научиш старо куче на нови номера. — Тонът му се промени и стана по-мек. — Времето излекува ли те най-сетне?
Аш му хвърли кос поглед, отговорът беше в очите му.
Кош кимна. Извърна поглед и се загледа в далечината с присвити очи. Може би виждаше собствените си спомени за онзи ден, за който никой от двама им не желаеше да говори.
Аш отдавна беше открил, че не може да си припомни лицето на сина си, освен ако си го представи в онези последни моменти от живота на момчето. Каза си, че такава е иронията на спомените — да виждаш ясно само най-болезнените мигове.
Сега виждаше лицето на сина си — чертите му приличаха повече на тези на майка му, отколкото на тези на Аш. Синът му, неговият оръженосец, който още се обучаваше, беше четиринайсетгодишен и изглеждаше тромав в кожената си половин броня и с резервните копия и мехове с вода, които носеше. Момчето се мъчеше да стигне до него и се препъваше, ослепяло от страх, през труповете и умиращите мъже от тяхната позиция върху малкия хълм в далечния ляв край на бойната линия. Думите на Аш се изгубиха сред оглушителния шум на битката, която се вихреше около тях. Младежкото лице на сина му беше побеляло, когато го обърна към конницата, която препускаше с грохот и без предупреждение към тила на опърпаните им редици. Това бяха хората на генерал Ту, техните хора от Народната армия, които бяха преминали на страната на владетелите срещу огромно богатство в злато.