Бързо хвърли отново кукичката във водата. Сърцето му биеше силно. Не можеше да повярва колко лесно ще се окаже това и на лицето му се появи доволна усмивка.
— Този път, мои малки приятели — обърна се той към рибите, които още не беше хванал, — съдбата е благосклонна към мен.
Часовете се нижеха бавно. Нико работеше с куката и кордата, докато успееше да излови повечето риба в езерцето, след което се местеше на някое по-ниско езеро и си опитваше късмета там.
Задачата беше проста и приятна. Настроението му беше ведро, слънчевите лъчи напичаха голите му ръце. В дерето по течението на реката подухваше ветрец, който беше точно толкова прохладен, че да е приятен. От време на време запяваше някоя невидима рядка птица. Водата ромолеше. Тревните мухи правеха мързеливи дъги и жужаха в ушите му.
Не видя Алеас отново, което му се стори странно. В началото се разтревожи, че младият мъж е замислил нещо. Но докато времето минаваше и слънцето бавно се издигаше към зенита си, той си каза, че Алеас някак си се е провалил. Може би си беше навехнал глезена или просто беше решил да лови риба по-надолу в долината, след като е осъзнал, че мрежата му е прекалено тежка.
Двайсет и две малки пъстърви лежаха на тревата до него, нанизани върху парче корда. По височината на слънцето той прецени, че му остава може би половин час, преди да му се наложи да тръгне към манастира. Искаше да си подсигури достатъчно време.
Толкова се беше унесъл в сметки, че не чу едва доловимите звуци на движение, приближаващи зад гърба му.
Една птица спря насред песента си. Снопче трева изшумоля, сякаш някой беше стъпил върху него. Нико не обърна внимание на нито едното от двете. Но при една краткотрайна смяна на посоката на вятъра до ноздрите му достигна миризма. Той я подуши, без да усети, че го прави. Една част от ума му, която все още бдителна и предпазлива, се опита да определи каква е тази миризма и успя да го стори. Това беше вонята на човешка пот.
Нико разтревожено се обърна.
Но беше твърде късно.
— Не искам да постъпвам така с теб, наистина не искам. Но учителят ми не ми остави голям избор. И така се стигна дотук.
Нико си помисли, че това са впечатляващи думи, ако не за друго, то поне защото Алеас ги изрече без изобщо да се задъха, сякаш просто се разхождаше на чист въздух. В действителност той се беше заел с трудната задача да се спуска по склона с дълга корда с риби. Беше преметната през едното му рамо, а мрежата с напъхания вътре Нико беше провесена на другото.
Нико примигна, за да прогони капките пот от лявото си око. Другото му око вече беше подуто и затворено след удар, който не можеше да си спомни. Спомняше си, че се обърна и мярна някакво бързо движение. След това се озова тук — в най-срамното и смущаващо положение, в което някога си беше представял, че може да попадне.
— Думите ти — промърмори Нико през стиснатите си зъби и острата мрежа, която се впиваше в лицето му — в момента не ми помагат особено, Алеас.
Младият мъж изсумтя, сякаш искаше да каже, че живее в неблагодарен свят и той е този, който най-много страда от това.
— Защо го направи? — попита Нико и усети, че една от нишките на мрежата се беше забила между зъбите му. — Толкова ли много се страхуваш от учителя си?
Алеас спря за момент. Завъртя се, за да отговори на Нико, сякаш той стоеше зад него.
— Това не е страх, Нико. Мога да го победя с всяко оръжие, което избере, макар той да не го знае.
— Така ли? — каза Нико, опитвайки се да печели време.
— Дължа му живота си, Нико. Какъв избор има човек, когато дължи на някого толкова много?
Алеас продължи пътя си. Нико потреперваше от болката в свитите си крайници при всяка крачка. Вече бяха започнали да изтръпват, с изключение на едната му ръка, която беше успял да провре през мрежата.
— Ще ти се реванширам — разнесе се гласът на младия мъж, макар и по-тих от преди. — Обещавам ти.
Нико усети как кордата между зъбите му поддаде. Свободната му ръка дръпна силно още една нишка, а след това и още една, докато накрая внезапно изпадна от дупката, която току-що беше направил, и се строполи върху рамото си на земята.
Алеас се завъртя и проследи как приятелят му се изправя несигурно на крака. На лицето на младия мъж се изписа интерес и по-скоро развеселеност, отколкото изненада. Ръцете му продължаваха да стискат празната мрежа на рамото му.