Нико заличи усмивката му с внезапен къс десен удар. Когато Алеас се олюля, за да запази равновесие, кракът на Нико го уцели толкова точно в слабините, че самият той потрепери от удара. Алеас пребледня. Той постепенно се свлече надолу и седна. Дъхът му излезе със свистене от устата му и той се хвана за слабините.
— Мили боже! — издиша мъчително той. — Това беше ли толкова нужно?
— Такива са изборите, които сме принудени да правим в този жалък свят. Така се получи.
— Трябва да се появят всеки момент — каза Кош, докато подаваше кратуната на Аш.
— Наистина ли мислиш, че той може да спечели? — попита Ошьо, който наблюдаваше входа към площада.
— Ти винаги си казвал, че никоя победа не е сигурна, дори след като е вече постигната — сви рамене Кош.
При тези думи Ошьо се засмя и това повдигна настроението на Аш.
— Ако твоето момче спечели — подзе Барача и също погледна към входа, докато потупваше неспокойно с ръка по крака си, — ще си изям езика направо в устата.
— Моля те — отвърна Кош, — бих предпочел да не го правиш.
В единия ъгъл на площада водният часовник шумно капеше и отброяваше часа. Аш с изненада установи, че усеща в стомаха си трепет на очакване. Може би просто част от напрежението на Барача се беше предало и на него. А може би наистина искаше да победи алхази в игричките му.
Ако не друго, поне щеше да е добре за момчето. Една победа пред всички щеше да му помогне да намери мястото си и да подхрани вярата му в себе си.
— Връщат се — каза Кош, миг преди двамата ученици да преминат през сводестия вход на площада.
Някои от рьошуните се разкрещяха и скочиха на крака или наизлизаха от сградата.
— Ха! — възкликна Кош. — Вървят един до друг. И погледнете — носят рибата помежду си!
Какво става? — запита се Аш и на лицето му се разля усмивка.
Барача скръсти ръце. Мускулите на челюстта му се стегнаха. Изглеждаше така, сякаш наистина си дъвче езика.
И двете момчета бяха потънали в пот и мръсотия. Спряха пред насъбралите се рьошуни. Очите им показваха, че са приключили с този въпрос, независимо какво ще кажат останалите. Двамата с едно движение хвърлиха мрежата и мъртвите пъстърви пред учителите си.
— Приключихме с това — отсече Алеас, обръщайки се към Барача, и едрият мъж наведе глава.
Рьошуните се приближиха до двамата ученици. Кош ги потупа по гърбовете. Алеас прегърна Нико през раменете и се ухили.
Ошьо пръв забеляза Виждащия. Той привлече вниманието на Аш към него, като пристъпи няколко крачки напред с поглед, насочен към входа. Там стоеше Виждащият, потеше се в горещината и чакаше.
Рьошуните се смълчаха, когато го зърнаха. Ошьо и Аш се отделиха от редиците им и се приближиха до възрастния мъж.
— Нещо не е наред — каза Алеас и дръпна Нико със себе си.
— Кен-даи — обърна се Виждащият към Ошьо и силният му, висок глас отекна в тишината.
— Кен-даи — отвърна Ошьо.
— Какво става? — прошепна Нико на Алеас, но тогава Виждащият продължи:
— Рамаджи кана су.
Алеас се наведе по-близо до ухото на приятеля си.
— Той е имал сън — тихо преведе младежът.
— Сан-ари сан-ре, су шидьо маташа.
— Мисли, че трябва да научим за него, преди светът да продължи да се върти.
— Ан рьошун тан-су… Антон, Килос, ши-Басо… ли ан-иличьо. Нага-су!
Алеас си пое дълбоко дъх, както и всички около него.
Думите се слягаха бавно като прах. В тишината на този миг Алеас прошепна:
— Нашите трима рьошуни, онези, които изпратихме срещу сина на матриарха — всички те са били убити в Ку’ос.
— Ан Басо ли нага-сан, ноджи ан-иличьо.
— Басо сам е отнел живота си по стария обичай, вместо да попадне в ръцете на жреците.
На просторния площад нищо не помръдваше. Всички чакаха още нещо, но той не им каза нищо повече.
— Хиракана. Сан-сри Дао, су будос — каза накрая Виждащият и допря леко ръцете си една до друга.
Той се завъртя и си тръгна. Удължените му уши помръдваха отстрани, докато се отдалечаваше към портите на манастира, откъдето беше дошъл.
— Това е всичко. Бъдете с Дао, братя мои.
Всички погледи се насочиха към Ошьо. Нико забеляза, че чуждоземецът здраво е стиснал юмруци, макар изражението му да остава съвършено спокойно.