— Три! Разликата между 238 и 235 е три!!!
Всички в залата вдигнаха погледи.
— Три! — изкрещя и Сюзан, надвиквайки какофонията от сирени и гласове, и посочи екрана. Всички се обърнаха натам и видяха трите пръста на умолителното протегнатата ръка на Танкадо, треперещи под знойното севилско слънце.
Джаба се вцепени.
— О, боже мой! — Разбра, че недъгавият гений през цялото време се е опитвал да им посочи отговора.
— Три… — почна Соши и после извика: — Три е просто число!
— Изходящи данни! — извика главният техник. — Източват ни бързо!
Всички на подиума се хвърлиха едновременно към терминала и няколко преплетени ръце се насочиха към клавиатурата. Но Сюзан стигна първа и въведе числото 3. Отново като по знак всички се извърнаха към видеостената. Над хаоса на нея пишеше само:
ВЪВЕДЕТЕ КЛЮЧОВАТА ФРАЗА: 3
— Да! — заповяда Фонтейн. — Направи го веднага!
Сюзан затаи дъх и натисна клавиша ENTER. Компютърът издаде къс звук.
Никой не помръдваше.
След три агонизиращо бавни секунди нямаше никаква промяна.
Сирените продължаваха да вият. Пет секунди… Шест…
— Изходящи данни!
— Без промяна!
Изведнъж Мидж вдигна пръст към екрана над главите им:
— Вижте!
Там се бе изписало следващо съобщение:
ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА КИЛ-КОДА.
— Инсталиране на файъруолите! — нареди Фонтейн.
Но Соши беше предугадила заповедта му.
— Прекъсване на изходящия поток! — възбудено изкрещя главният техник. — Разпадане на установените връзки!
На ви-ар екрана над главите им се появи първият от петте файъруола. Черните линии, атакуващи ядрото, бяха прекъснати.
— Опитва се да ни блокира! — тревожно извика Джаба. Проклетото нещо е неунищожимо!
За един къс момент на съмнение изглеждаше сякаш всичко отново ще се разпадне. Но тогава се появи вторият файъруол… след него третият. Миг по-късно бе възстановена пълната система от филтри. Базата данни отново бе под защита.
В залата избухна див възторг. Техниците се прегръщаха и хвърляха вече ненужните им компютърни разпечатки във въздуха. Сирените заглъхнаха на фалшива нота. Бринкерхоф сграбчи Мидж и я прегърна. Соши се разплака.
— Джаба! — разнесе се гласът на Фонтейн. — Какво успяха да изтеглят?
— Много малко… — отговори Джаба; гледаше напрегнато екрана на монитора си. — Много малко. И нищо докрай.
Фонтейн бавно кимна и в ъгълчето на устата му се появи кисела усмивка. Потърси с поглед Сюзан, но тя вече гледаше лицето на Дейвид Бекър, което изпълваше целия екран.
— Дейвид?
— Кажи, красавице — усмихна се той.
— Прибирай се — каза му тя. — Чу ли ме… прибирай се веднага!
— Среща в „Стоун Манър“? — предложи той.
— Става — съгласи се тя. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Агент Смит? — обади се Фонтейн.
Смит мигновено се появи на екрана до Бекър.
— Да, сър?
— Изглежда, господин Бекър има среща. Ще се погрижите ли да бъде транспортиран без забавяне?
Смит с готовност кимна.
— Самолетът ни е в Малага. — И той потупа Дейвид по гърба. — Чака ви приятно изживяване, професоре. Пътували ли сте някога с „Лиърджет 60“?
— Вчера — засмя се Бекър.
128.
Когато Сюзан се събуди, слънцето вече сияеше: меките му лъчи намираха пролуки през завесите и рисуваха плетеници по балдахиненото легло. Тя посегна към Дейвид. „Сънувам ли?“ Тялото й бе неподвижно, изтощено, замаяно, неспособно да помръдне след изживяното предната нощ.
— Дейвид? — простена тя.
Никакъв отговор. Отвори очи, кожата й още гореше. Матракът от другата й страна бе студен. Дейвид го нямаше.
„Сънувам“, реши тя. Седна в леглото. Стаята бе обзаведена във викториански стил — антики и дантела… най-добрият апартамент в „Стоун Манър“. Пътната й чанта бе в центъра на дъсчения под, бельото й — на стола до леглото.
Наистина ли бе пристигнал Дейвид? Не, тя определено имаше спомени… тялото й притиснато в неговото… събуждането с нежни целувки. Възможно ли бе да е сънувала всичко това? Не… ето я празната бутилка от шампанско, двете чаши и… бележка.
Сюзан разтърка очи, за да прогони съня, подпъхна юргана около себе си и прочете бележката:
Най-скъпа Сюзан, Обичам те. Без восък, Дейвид.
Усмихна се и сложи бележката върху гърдите си. Значи все пак Дейвид беше тук. Без восък… единственият код, който тя не можеше да разбере.
Нещо в ъгъла помръдна и Сюзан погледна натам. Седнал на плюшения диван, окъпан от лъчите на утринното слънце, загърнат в дебелата си хавлия, Дейвид Бекър седеше тихо и я съзерцаваше. Тя протегна ръка и го привика с жест.