— Аа… Зигмунд Шмит. — Лъжата бе нескопосана и Бекър го разбираше много добре.
— И откъде имате номера ни?
— От „La Guia telefonica“… жълтите страници.
— Да, там го има, защото сме служба за придружителки.
— Да, да, иска придружителка.
— Господине, Escortes Belen е служба, осигуряваща придружителки за бизнесмени за приеми и официални вечери. Именно заради това сме включени в телефонния указател. Това, с което се занимаваме, е напълно законно. А онова, което вие търсите, се нарича проститутка. — Каза последната дума с отвращение.
— Но мой брат…
— Господине, ако брат ви е прекарал деня си в целувки с някое момиче в парка, то със сигурност не е от нашите. Ние имаме стриктни разпоредби относно контактите клиент придружителка.
— Но…
— Имате някаква грешка. При нас работят само две червенокоси, Имакулада и Росио, и нито едната, нито другата биха се съгласили да спят с някого за пари. Това се нарича проституция, а тя е забранена в Испания. Лека нощ, господине.
— Но…
Щрак.
Бекър изруга под нос и затвори. Трети провал. Клошар обаче бе споменал, че германецът е наел момичето за целия уикенд.
Излезе от кабината на кръстовището на Кале Саладо и Авенида Асунсион. Въпреки трафика въздухът бе наситен със сладкия аромат на прословутите севилски портокали. Здрачаваше се — бе възможно най-романтичният час на денонощието. Мислите му се върнаха към Сюзан. Но в главата му продължаваха да звучат думите на Стратмор: „Намери пръстена“. Бекър се тръшна на една пейка и започна да обмисля следващия си ход. Какъв можеше да е той?
25.
Часът за посещения в „Клиника де Салуд Публика“ бе изтекъл. Осветлението в гимнастическия салон бе изгасено. Пиер Клошар бе заспал и така и не видя наведената над него висока фигура. В полумрака проблесна иглата на спринцовка — и се скри в тръбичката на интравенозната система малко над китката на Клошар. В спринцовката имаше 30 кубични сантиметра почистващ препарат, откраднат от количката на чистача. Палецът на мъжа натисна буталото и вкара синкавата течност във вената на стареца.
След секунди Клошар се събуди. Сигурно щеше да изкрещи от болка, ако устата му не бе затисната от силна ръка. Така че остана да лежи безпомощен на кушетката, притиснат от огромна тежест… или поне така му се струваше. Усещаше как нагоре по ръката му плъзва огнена вълна. Остра болка го прониза под мишницата, проникна в гръдния му кош и се пръсна в мозъка му на хиляди нажежени стъклени парчета. Избухна ярка експлозия и Клошар престана да чувства каквото и да било.
Посетителят свали ръка от устата му и се взря в окачения на таблата на леглото медицински картон. После безшумно се измъкна.
Щом излезе на улицата, мъжът — носеше очила с телени рамки — свали малкото закачено на колана му устройство. Правоъгълната кутия бе с размерите на кредитна карта. Това бе прототип на новия модел джобен компютър „Монокъл“. Разработен от американската флота, за да помогне на техниците да мерят напрежението на акумулаторните батерии в тесните помещения на американските подводници, миниатюрният компютър разполагаше с клетъчен модем и бе резултат на последните постижения в микроелектрониката. Вместо монитор имаше течнокристален индикатор, монтиран в лявото стъкло на очила. „Монокъл“ слагаше начало на нова ера в персоналните компютри — сега потребителят можеше да гледа през своите данни и да продължава активно да взаимодейства с околния свят.
Голямото постижение на „Монокъл“ обаче бе не миниатюрният му дисплей, а революционната му система за въвеждане на данни. Потребителят въвеждаше информация посредством малки контакти, монтирани на връхчетата на пръстите му — докосването до контактите генерираше кодирана последователност от импулси, подобна на съдебната стенография. Компютърът превръщаше този код в разбираем английски.
Убиецът натисна малък ключ и очилата му оживяха. Пред очите му запълзя текст:
ОБЕКТ: ПИЕР КЛОШАР — ТЕРМИНИРАН
Усмихна се. Изпращането на уведомления за извършените убийства бе част от задачата му. Но включването на имената на жертвите — това според човека с телените очила бе проява на елегантност. Пръстите му отново заиграха и клетъчният модем се активира:
СЪОБЩЕНИЕТО ИЗПРАТЕНО
26.
Бекър седеше на пейката срещу обществената болница и се питаше какво да направи в тази ситуация. Обажданията му до агенциите за придружителки не бяха дали резултат. Обезпокоен за сигурността на комуникациите от обществени телефони, Стратмор му бе наредил да не се обажда, докато не намери пръстена. Бекър се замисли дали да не се обърне за помощ към местната полиция — може би те разполагаха с данни за червенокоса проститутка, — но Стратмор бе забранил и това. „Ти си невидим. Никой не трябва да знае за съществуването на пръстена“.