Концепцията бе гениални проста. Тя се състоеше в използване на софтуер с прост потребителски интерфейс, който може да се инсталира на всеки домашен компютър и който бе способен да кодира текста на всеки имейл по такъв начин, че да го направи абсолютно нечитаем. Всеки потребител можеше да напише писмо и да го прекара през шифроващия софтуер, който превръщаше текста в привидно случаен набор от символи. Всеки, прехванал такова съобщение, щеше да види на екрана на своя компютър безсмислица.
Единственият начин да се разшифрова „безсмислицата“ бе да се въведе ключът на подателя — пазена в тайна комбинация от символи, чиято роля бе подобна на ролята на личния идентификационен код, използван при дебитните карти например. Този ключ естествено бе дълъг и сложен и в него се сдържаше цялата информация, нужна на дешифриращата програма, за да изпълни математическите операции, в резултат на които кодираният текст се превръщаше в оригиналното съобщение.
Сега вече всеки потребител можеше да изпраща електронна поща спокоен, че тайната й ще бъде запазена. Дори съобщението да бъдеше прехванато, само разполагащите с ключа можеха да го разчетат.
АНС почувства промяната незабавно. Шифрите, с които трябваше да се занимават математиците, вече не бяха прости субституции, решавани с лист и молив — вече ставаше дума за компютърно генерирани хеш-функции, използващи резултати от теорията на хаоса и многоазбучни схеми на заместване, способни да превърнат всеки текст в напълно лишена от смисъл последователност от символи.
Първоначално използваните ключове бяха къси и не затрудняваха особено компютрите на АНС. Например, ако избраният ключ се състоеше от десет цифри, компютърът бе програмиран да изпробва всяка комбинация от 0000000000 до 9999999999, в резултат на което рано или късно правилният ключ неизбежно бе намиран. Тази „игра“ на проби и грешки стана известна под името „метод на грубата сила“. Вярно, губеше се време, но поне резултатът бе гарантиран. Когато светът научи за този метод, ключовете започнаха да стават все по-дълги. В резултат нужното на компютрите време, за да налучкат правилния ключ, се удължи от часове на дни, после на седмици и месеци, за да стигне до години. С навлизането в 90-те години избираните ключове не само бяха с над 50 символа дължина, но и включваха не само цифри, а пълната гама от възможни символи в така наречената ASCII-таблица, осъществяваща кодирането на символите в използваем от компютрите двоичен код. Сега вече възможният брой на различните комбинации бе от порядъка на 10120. Да се „познае“ ключът при това положение бе толкова безнадеждно, колкото да се избере правилната песъчинка от петкилометров плаж. Математиците бяха пресметнали, че атаката по метода на грубата сила срещу един-единствен стандартен 64-битов ключ ще отнеме на най-бързия суперкомпютър на АНС — свръхсекретния Cray/Josephson II — над деветнайсет години непрекъсната работа. Очевидно бе, че когато компютърът най-сетне се справеше и разбиеше шифъра, съдържанието на съобщението вече нямаше да има никакво практическо значение.
Изправена пред заплахата от тотално информационно затъмнение, АНС изготви секретна директива, подписана без възражения от президента на Съединените щати. Разчитайки на федерално финансиране и с картбланш в ръка, АНС се залови да създаде невъзможното — първия универсален компютър за разбиване на шифри.
Въпреки убедеността на много инженери, че подобна машина е невъзможно да се проектира и създаде, АНС продължи да действа, вярна на своето мото: „Всичко е възможно. Невъзможното просто отнема по-дълго време“.
Пет години, половин милион човекочаса и 1,9 милиарда долара по-късно АНС за пореден път постигна набелязаната цел. Последният от трите милиона микропроцесора с размер на пощенска марка бе запоен ръчно на последната платка, последните редове на програмата бяха написани и тествани и керамичният корпус бе затворен. TRANSLTR бе роден.
Макар начинът на работа на TRANSLTR да бе резултат от труда на много хора, поради което никой нямаше точна представа какво точно става в „мозъка“ на машината, използваните принципи бяха пределно прости: много работници — бърз резултат.
Три милиона микропроцесора щяха да работят в паралел с изумителна скорост, пробвайки всяка възможна пермутация. Надеждата бе, че дори ключове с немислима дължина няма да устоят пред TRANSLTR. Безумно скъпият шедьовър на техническата мисъл щеше да използва възможностите на паралелната обработка в допълнение към няколко пазени в дълбока тайна алгоритъма за разбиване на шифри. Изчислителната мощ на машината обаче произтичаше не само от многото процесори, но и от последните резултати в областта на квантовите компютри — оформяща се нова област на изчислителната техника, при която информацията можеше да се съхранява не като двоични данни, а под формата на квантово-механични състояния.