Парктън въздъхна.
— Иска ми се да бях имал отговори на въпросите ти, Есме. От това, което чух, наследникът на Алстън бил негов извънбрачен внук. Алстън го признал пред съда, така че сега всичко е законно. И аз искам да го видя толкова, колкото и ти. Той сигурно е добър човек, като се има предвид колко труд си даде Алстън, за да признае внука си и да го направи свой наследник.
— Все пак това не ми харесва — прошепна Есме, докато един лакей обявяваше пристигането им. — Не ме интересува какво са искали баща ми и старият маркиз, няма да се омъжа за човек, за когото не знам нищо, независимо колко достоен го е смятал маркизът.
— Ти не ставаш по-млада, скъпа. Скоро трябва да си избереш съпруг. Аз бях склонен да изчакам наследника на Алстън да го наследи, сега този ден дойде и времето ти изтича.
Брадичката на Есме се вдигна предизвикателно.
— Не и ако имам какво да кажа по този въпрос.
— Не отхвърляй веднага този човек, Есме — продължи Парктън. — Дай му шанс да те ухажва, да те опознае. Може да го харесаш.
Недоволна от картите, които й беше дала съдбата, Есме не се показа особено любезна към джентълмените, които идваха да се запишат в балното й тефтерче. Веднага щом то се запълни, лорд Парктън каза:
— Ето я приятелката ти Луиз. Ще те оставя да си побъбриш с нея, докато се срещна с някои стари приятели.
Есме приветства излиятелно Луиз. Те бяха приятелки от детинство. Луиз бе сгодена за граф Карстеърс и планираше пищна сватба през пролетта.
— Как вървят плановете за сватбата ти? — запита Есме. — И къде е този твой красив годеник?
— Травис още е в провинцията — нацупи се Луиз. — Семейни работи, но трябва да дойде за музикалната вечеринка у Дънсуърт следващата седмица. — Тя хвърли поглед зад Есме. — Къде е лорд Лонсдейл?
— Няма го. Никой не го е виждал, откакто лорд Алстън почина и остави титлата и имуществата си на някакъв неизвестен внук. Вероятно се е скрил някъде да си ближе ранената гордост.
— О, чух за това — възкликна Луиз. — Запозна ли се с новия маркиз?
— Не. Знаеш ли дали някой се е запознал вече с него?
Луиз поклати глава и прошепна поверително:
— Според слуховете новият наследник бил незаконно дете. — И аз го знам.
— Но знаеш ли, че майка му била циганка? Клюките само с това се занимават напоследък.
Есме пребледня.
— Ние с чичо Даниел не сме били отдавна в града, за да чуем слуховете. Сигурно не е вярно. Познавах лорд Алстън, беше безупречен. Никога не би позволил на циганин да наследи неговото имущество. Дори Калвин, с всичките му недостатъци, би бил по-добър избор.
— Питам се какво ли мисли Лонсдейл за това, че беше лишен от наследство? — изрече Луиз.
— Титлата означаваше много за него.
— Може би това, че те загуби, го е ядосало повече, отколкото загубата на титлата — предположи Луиз.
Есме не можа да сдържи усмивката, която цъфна на устните й.
— Искрено се съмнявам в това.
— Зестрата ти е доста голяма, той би могъл да се нуждае от нея сега, когато вече не може да разчита на състоянието на Алстън.
— Не искам мъж, който ме иска заради парите ми — отговори Есме. — Щеше да бъде различно, ако Калвин ме обичаше и ако аз го обичах, но всичко, което чувствам, е облекчение. Никога не съм искала да се омъжвам за него.
— Но всички знаят, че трябва да се омъжиш за наследника на Алстън. Както стоят сега нещата, очаква се да се омъжиш за циганина.
— Най-напред — изсумтя Есме, — не знаем, че новият маркиз е циганин. И на второ място, не съм длъжна да се омъжвам за човек, когото не искам.
— Нямаше да бъда толкова сигурен — каза Парктън, присъединявайки се към тях навреме, за да чуе забележката на Есме. — Смятам да те видя омъжена според желанието на баща ти и Алстън. Не съм човекоядец, Есме, просто искам да те видя задомена и щастлива.
— С циганин ли? — възрази Есме.
— Какъвто и да е, сигурен съм, че е почтен и достоен за титлата. Извинете ме, дами, смятам да отида при мъжете в стаята за игра на карти.
Есме почувствува как главата й започва да се пръска от мигрена. Само като си помислеше, че трябва да се омъжи за циганин, й прилошаваше. Тя вече познаваше един циганин и това й беше предостатъчно. Този непоносим мъж някак се беше загнездил в главата й и отказваше да се махне. В нощите, когато сънят й се изплъзваше, тя си спомняше красивото лице на циганина и преживяваше отново целувките му, за свое голямо неудоволствие. Спомняше си и неговото високомерие, и самомнението му. Този невъзможен мъж смяташе, че е божи дар за жените, и очакваше да паднат в обятията му.
Мислите на Есме се разпиляха, когато младият лорд Батърли дойде да я покани на записания от него танц и двамата се присъединиха към следващия рил. Макар че Есме обичаше да танцува, след четири танца главата й бумтеше непоносимо. Когато партньорът й я върна на мястото й, тя потърси Луиз и я помоли да каже на чичо й, че има главоболие и ще си отиде у дома с каретата, а после ще му я прати, за да го вземе.