Вниманието на Данте се изостри, когато видя няколко жени, които вече познаваше. Те бяха дами, които беше срещнал на селски панаири и по-късно беше спал с тях. Не ги интересуваше, че е циганин.
Всичко, което ги интересуваше, беше колко е твърд членът му и колко удоволствие им доставя. Запита се дали Есме Харкорт би се чувствала така. Или щеше да се смята твърде висшестояща, за да слезе до равнището на един циганин?
— Няма да имаш никакви проблеми с дамите — ухили се Брукуърт. — Виж ги, лапнали са по тебе. Много жалко, че си обещан на малката Харкорт.
— Какво знаеш за Есме Харкорт? — запита Данте.
— Не много. Тя предпочита провинцията и само понякога идва в града. Чичо и, граф Парктън, е неин настойник. Ако си спомням правилно, тя е приятна на вид, но не съм я виждал доста отдавна.
Данте въздъхна, оглеждайки тълпата. В началото погледът му мина над нея и изведнъж се върна, сякаш невидима сила привлече очите му в тази посока. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг, той почувства как космите на тила му настръхват. Кръвта се втурна лудо по вените му и се събра някъде долу. Тя първа отмести поглед.
— Това е дамата — изрече той гласно, макар че нямаше такова намерение.
— Кой? Виждаш ли някой познат? — запита Брукуърт.
Данте тъкмо щеше да му посочи дамата, но разбра, че е твърде късно. Тя и възрастният мъж с нея бяха стигнали до тях.
— Лорд Алстън, позволете да ви се представя. Аз съм Даниел Харкорт, граф Парктън, а това е моята племенница лейди Есме Харкорт.
Данте загуби дар слово. Неговата дама беше жената, за която трябваше да се ожени? Невъзможно! Тя го ненавиждаше. Отнасяше се с върховно презрение към него. Той се запита дали трябва да се направи, че не я познава, или да признае, че вече я е срещал.
Брукуърт се намеси, за да прекъсне мълчанието.
— Лейди Харкорт, колко се радвам отново да ви видя.
И смушка Данте в ребрата.
Данте си спомни доброто възпитание точно навреме, за да се ръкува с графа и да се поклони на дамата. Погледна я в очите, видя смущението й и реши да не казва, че вече я е срещал. Когато тя му подаде ръка, той я взе и леко допря устните си до пръстите й. Тя дръпна ръката си толкова бързо, че той целуна въздуха.
— Лейди Есме, приятно ми е — изрече той гладко.
Виолетовите й очи блестяха на фона на порцелановата й кожа и ръждивочервената коса. Облечена в искряща сребриста бална рокля, с коса, прибрана с блещукаща диадема, тя изглеждаше като принцеса.
Много раздразнена и донякъде принцеса.
— Милорд — продължи Парктън, — вие, разбира се, знаете какво е желанието на вашия дядо относно племенницата ми и подозирам, че бихте искали да се запознаете по-отблизо с нея.
— Наистина бих искал — отвърна Данте с възможно най-култивирания си глас.
— Тогава имате позволението ми да отведете Есме на разходка в градината, стига да не се отдалечавате твърде много от къщата. Въпреки че вие и Есме един ден ще се ожените, нейната репутация трябва да бъде опазена.
— Чичо — поде Есме, — главата ме боли ужасно. Искам да си отида у дома.
— Може би ви трябва малко свеж въздух — каза Данте. — Днес времето е доста приятно. — И той подхвана лакътя й. — С ваше позволение, милорд, много бих се радвал да изведа лейди Есме на чист въздух. Тук е задушно.
— Тогава тръгвайте — отговори Парктън. — Не обръщайте внимание на Есме, тя е малко срамежлива.
— Насам, милейди — изрече Данте, отвеждайки я към отворения френски прозорец. Докато излизаха, той се наведе към нея и прошепна на ухото й: — Срамежлива ли? Чичо ви не ви познава, ако смята, че сте срамежлива.
— Как се случи това? — изсъска Есме. — Как станахте наследник на лорд Алстън? Калвин сигурно е бесен, не съм го виждала, след като беше прочетено завещанието.
— Да не би да говорите за вашия почти годеник?
Той я поведе надолу по стълбите към разкошната градина, където стотици фенери правеха нощта магическа. Няколко двойки се разхождаха по главната алея. Твърде многолюдно за интимен разговор, помисли Данте, повеждайки Есме по една тясна, по-усамотена алея. И я дръпна зад един плет.
— Чичо Даниел каза да се държим близо до къщата — изсъска Есме. — Смята, че не се познаваме.
Устните на Данте се извиха нагоре. Усмивката му беше твърде нахална, така поне се стори на Есме.
— Но ние се познаваме, нали, милейди? Аз ви прегърнах и ви целунах, вкусих страстта ви.
Сериозно оскърбена, Есме отстъпи, докато усети плета да се опира в гърба й.
— Никой не знае, само вие и аз, но предпочитам това да си остане така. — Тя го изгледа яростно. — Защо не ми казахте, че сте наследникът на Алстън? Защо лорд Алстън позволи на Калвин да мисли, че ще го наследи?