— Не съм сгодена за маркиза. Всъщност той като че ли не се е разбързал да се жени. Колкото до лорд Лонсдейл, не сме заговорничили. Можеш да си вървиш, Джейн. Възнамерявам да седя тук и чета, докато стане време за чай.
Книгата лежа неотворена в скута й дълго след като камериерката беше излязла. Как би могла да чете, когато имаше да мисли за толкова много неща? Тя трябваше да се изправи пред Данте с обвиненията, отправени от Калвин.
Данте не беше виждал Есме вече няколко дни и през това време никой повече не се опита да му отнеме живота. Нито той, нито приятелите му Брукуърт и Карстеърс бяха открили нещо съществено за нападателя.
Данте беше уверен, че обществото започваше да го приема благодарение на двамата му приятели. Те го бяха завели във всички клубове за джентълмени, достойни за неговото внимание, и го бяха представили там. Само за няколко кратки дни Данте беше разбрал чие приятелство да търси и чие да избягва. Чувстваше се некомфортно в присъствието на младите дендита, които пилееха времето си в хазарт, тичане по жени и пируване. Повечето от тях ходеха с празни джобове, поне така му беше казал Брукуърт, и търсеха богати наследнички, за които да се оженят.
След това Данте научи от Брукуърт, че Лонсдейл е бил видян в „Уайтс“ в деня на инцидента с каретата. Чули го да се хвали, че скоро щял да си плати всичките лични дългове.
Когато Данте се върна у дома си тази вечер след посещение в „Брукс“, намери бележка от господин Бартоломю, с която адвокатът го молеше да се отбие при него, когато му е удобно. Твърде късно беше да го направи тази вечер, но Данте се запъти към кантората на адвоката веднага след като закуси на следващата сутрин. Бартоломю го приветства топло.
— Моля, седнете, лорд Алстън. Мога ли да ви поднеса нещо?
— Не, благодаря, Бартоломю. Има ли някакъв проблем със завещанието на дядо ми, който бихте искали да обсъдим?
— Не точно. Запознахте ли се вече с лейди Есме?
— Да, разбира се.
— Склонна ли е да се омъжи за вас?
— Лорд Парктън ме увери, че тя ще се омъжи за мене, но не искам насила да я заведа пред олтара. Предпочитам тя да ме иска. За съжаление обаче, тя не вижда по-далече от циганския ми произход.
Бартоломю въздъхна.
— От това се страхувах.
Очите на Данте се присвиха.
— Има ли нещо, което да не сте ми казали?
— Не го споменах, защото смятах, че вие и лорд Парктън ще уредите сватбата веднага. Допълнението към завещанието на дядо ви отпуска шест месеца от датата на смъртта му, за да се ожените за лейди Есме. Ако не сте я убедили дотогава да се омъжи за вас, губите титлата в полза на Лонсдейл.
— Той знае ли това?
— Страхувам се, че го знае. Дойде в кантората ми преди няколко дни и поиска да види завещанието. Нямах причина да му откажа. Простете, че не ви го казах, когато прочетохме завещанието.
Данте усети как у него се надига гняв, който всеки момент ще избие. Причината Бартоломю да му съобщи за това ново развитие едва сега му се видя в най-добрия случай неубедителна. Какво ставаше тук?
— Смятам да се оженя за милейди преди шестмесечния краен срок, но в ухажването се получи спънка. Някой организира покушение срещу мене.
Бартоломю се надигна от стола си.
— Какво се случи? Добре ли сте?
— Да, добре съм. — И Данте разказа подробно на адвоката какво се беше случило, споменавайки накратко за получените рани.
— Защо някой ще иска да ви убива? — запита адвокатът.
— Не знам. Няма следи. Подозирам Лонсдейл, но нямам солидно доказателство.
— Лонсдейл — повтори почти радостно Бартоломю. — Възможно е да имате право. Той би спечелил най-много.
— Доказването обаче ще бъде трудно — изтъкна Данте. — Мина една седмица, но няма никакви други подобни опити. Може би е било просто инцидент.
— Смятате ли да продължите с ухажването?
— Това е намерението ми. В краткото време, откакто се запознах с лейди Есме, се привързах много към нея. — И Данте стана. — Ще ви осведомявам как напредват моите работи. Но бъдете сигурен, че ще има сватба. Приятен ден, Бартоломю.
Двамата си стиснаха ръцете и Данте излезе. Една бележка от Есме го очакваше, когато се върна в дома си. Молеше го да й се обади. Той се изненада от молбата й, но непредсказуемостта беше една от обаятелните й черти.
Представи се в градската къща на лорд Парктън в два часа същия следобед. Джеймисън го съпроводи до приемната. Данте намери Есме застанала пред прозореца, изправена като статуя. Веднага разбра, че нещо я е ядосало.
Стигна до нея с три дълги крачки. Хващайки я за раменете, той я обърна и се вгледа в лицето й. Тя се отдръпна от него, сякаш се беше уплашила.