— Какво има? Какво се е случило?
Есме хвърли поглед към Джейн, която се опитваше да не изглежда, че подслушва. Данте усети, че Есме не иска да говори пред камериерката си.
— Днес е чудесен ден, да се поразходим ли в парка?
Очите на Есме пламнаха.
— Прекрасна идея. Би ли донесла шаловете ни, Джейн?
Джейн излезе незабавно.
— Не можем ли да не я вземаме с нас? — запита Данте.
— Не, но тя може да седи на някоя скамейка, докато ние се разхождаме около езерото.
Джейн пристигна с шаловете и малката групичка измина пеша краткото разстояние до парка. Джейн вървеше малко зад тях, давайки на Данте възможност да поговори насаме с Есме.
— Какво има? Ти си ядосана.
Есме не каза нито дума. Но когато приближиха до една свободна скамейка, тя изчака Джейн да ги настигне и й предложи да си почине там, докато те двамата тръгнаха да се разхождат около езерото.
— Най-после — пое си дъх Данте. — Какво е това, което можеш да ми кажеш само на четири очи?
Той се питаше защо ли Есме отказва да срещне погледа му. Ръцете й, както забеляза, бяха стиснати в юмруци до тялото.
— Случило ли се е нещо с тебе? Кажи ми, че си добре.
— Добре съм — изрече Есме с хладнокръвие, което го обърка. След като мълча дълго, вдигна очи към него. — Трябва да знам. Ти ли уби дядо си?
Данте се смая, усети как тялото му се стяга от негодувание.
— Кой ти внуши подобно ужасно нещо? Каква причина бих имал да убивам дядо си?
— Може би е щял да промени завещанието си в полза на Калвин и ти си разбрал.
— Невъзможно! Не познавах дядо си до деня, когато прати да ме повикат и ми каза, че ме е припознал в съда и ме е направил свой наследник.
Есме се вгледа в лицето му.
— Може би си искал да ускориш смъртта му, за да спечелиш властта и богатството му.
— Кой ти внуши тази безумна идея? Лонсдейл ли беше? — Есме не отговори. Той разтърси ръката й. — Стой далече от него, чуваш ли?
Есме издърпа ръката си.
— Нямаш право да ми казваш какво да правя. Почти не ми обръщаш внимание, откакто… откакто…
— … откакто се любихме? Имаше си причина.
Тя се извърна.
— Не искам да я чувам.
Сграбчвайки раменете й, той я обърна към себе си.
— Не съм те изоставил, Есме. Ти си моя, и то не само защото баща ти и дядо ми са пожелали така. Бях в тебе. Никой друг мъж не може да каже това.
— Как смееш! — Тя се дръпна и тръгна към Джейн. Той я настигна. — Калвин иска да се ожени за мене и може би ще го направя — подразни го тя.
Това беше лъжа, но Есме беше прекалено ядосана, за да я е грижа какво ще му причини с думите си. Гневът на Данте се разгоря.
— Какво каза?
— Отдавна познавам Калвин, а ти си странник и циганин.
— Наистина ли мислиш, че съм убил дядо си?
Тя отвърна поглед.
— Не те познавам достатъчно, за да кажа.
Данте поиска да й каже кого подозира, но се побоя да не би тя да помисли, че той просто иска да си отмъсти.
— Смятах, че не харесваш Лонсдейл.
— Аз… харесвам го повече от тебе, милорд циганино…
Данте въздъхна. Този разговор не водеше наникъде. Лонсдейл умишлено се опитваше да прехвърли подозрението върху него. Ако не откриеше нещо, за да свърже виконта с убийството на дядо си, и ако Лонсдейл продължи да разнася слухове, щеше да загуби не само уважението на равните си, но и Есме, което не можеше да допусне. Време беше да отстъпи и да прегрупира силите си.
— Ще те изпратя до вас — изрече той с рязък тон.
Есме разбра, че го е ядосала, но той не й беше дал нищо, с което да опровергае обвиненията на Калвин. Запита се защо смъртта на лорд Алстън не е била разследвана, ако е имало подозрение за убийство. Щеше веднага да пита чичо си.
Есме обърна лице. Как беше могла така да сгреши относно Данте? Любенето с него беше най-прекрасното в живота й. Тя го беше пожелала. Но сега разбра, че не знаеше нищо за него.
Когато стигнаха до къщата на Парктън, Данте се сбогува и си тръгна. Есме го загледа как се отдалечава, възхищавайки се на начина, по който жакетът прилепваше към мускулестите му ръце и широкия му гръб. Краката му бяха дълги и мускулести, добре оформени, върхът на мъжествеността. Извръщайки се от разстройващата я гледка, Есме отвори предната врата.
— Есме!
Тя погледна през рамо, изненадана, че вижда Калвин да бърза по пътеката.
— Влез вътре, Джейн, аз ще поговоря с Калвин и след малко ще дойда при тебе — каза тя.
— Надявах се да те заваря сама — изрече Калвин, когато стигна до нея. — Благодаря, че освободи Джейн.
— Какво има сега, Калвин?
— Ти се разхождаше в парка с циганина.