Грейсън му подаде шапката.
— Да, така е. Благодаря ти, че ми го препоръча.
— Да отидем ли пеша? — предложи Брукуърт. — Вечерта е толкова хубава, а и каретите ще трябва да спрат много далече.
— Това е добра идея. Ще имаме време да поговорим.
— За какво мислиш? — запита Брукуърт, когато двамата тръгнаха по улицата.
— За Лонсдейл, какво друго? Той е по-хитър, отколкото го мислех. Внушил на Есме, че съм убил дядо си.
Брукуърт замръзна на място.
— Господи! Тя не му вярва, нали?
— Думите му я карат да се съмнява. Научи ли нещо, което да свърже Лонсдейл със смъртта на дядо ми?
— Още не. Говорих днес с Карстеърс, но и той не е научил нищо. Лонсдейл е умен, признавам му го. Ако е виновен, прикрил е следите си наистина много добре.
— Не можеш да си представиш колко бях шокиран, когато Есме ме обвини в убийство.
— Ти наистина се интересуваш от нея, нали? Не я преследваш само заради титлата или богатството, нали?
Данте му отправи крива усмивка.
— Ако не успея да разруша предубеждението й спрямо мене, ние двамата нямаме бъдеще. И независимо дали ми вярваш или не, наистина искам да имам бъдеще с Есме. И за да отговоря на въпроса ти, да, тя наистина ме интересува. Но, за съжаление, не споделя чувствата ми. И няма да ги сподели, щом Лонсдейл насажда лъжливи слухове в ушите й.
— Спомняш ли си — изрече Брукуърт — как ти се лепяха жените в университета? Всички те наричахме циганския любовник.
— Популярността ми сред жените даваше на съучениците ми още една причина да ме презират — напомни му Данте.
— Дълго след като завършихме университета, не преставах да чувам слухове за непрекъснатите ти успехи сред жените.
Данте се подсмихва.
— Признавам, че в последните седем или осем години съм бил канен в повече спални, отколкото повечето мъже виждат през целия си живот.
— Щастливец такъв.
— Ето я къщата на Каупър — каза Данте, не желаейки повече да говори за личния си живот. — Опашката от карета се точи на няколко пресечки.
— Виж! Парктън и племенницата му тъкмо слизат от каретата си — посочи Брукуърт. — Ако побързаш, ще можеш да ги настигнеш.
Ускорявайки ход, Данте скъсяваше разстоянието, когато забеляза Лонсдейл да се промъква към Есме. Данте изруга полугласно, когато Лонсдейл се наведе и й прошепна нещо. Ревността експлодира в главата му, когато тя се усмихна на Лонсдейл и кимна. Удължавайки стъпките си, той ги настигна.
— Лейди Есме, бихте ли танцували първия валс с мене?
— Тя ми обеща първия валс — изсъска Лонсдейл.
Данте го изгледа убийствено.
— Милейди е сгрешила. Първият валс принадлежи на мене.
— Възбуждащ цигански танц би ви подхождал повече — каза Есме. Цялата пламтеше отвътре. Нямаше причина да оскърби Данте и се почувства ужасно от това. Какво й ставаше? Данте като че ли я караше да постъпва погрешно. Възбуждаше я сексуално и умствено, караше я да се чувства нервна и неуверена в себе си. Всеки път, когато бяха заедно, й се искаше да го оскърби и в същото време копнееше да се хвърли в прегръдките му и да го целуне. Той будеше смущаващи емоции у нея. Бях в тебе.
Думите му не преставаха да звучат в ума й, задълбочавайки объркването й.
Защо беше позволила на Данте да се люби с нея?
— Милейди — промърмори той в ухото й, — ако си спомняте, не само танцувам валс, но и го правя много добре. Освен другите неща, които съм сигурен, че вече знаете.
Протегна ръка към нея.
— Ще влезем ли заедно? В края на краищата, нали сме двойка.
Твърде зашеметена, за да протестира, Есме положи ръка на ръкава му. Те влязоха в къщата заедно.
— Есме, не забравяй какво ми обеща! — извика Лонсдейл след нея.
9
Устата на Данте се изпъна в права линия.
— Какво точно си обещала на Лонсдейл?
— Нищо, което да те засяга.
Данте нямаше време да каже друго, защото един лакей се появи, за да вземе наметките им. Първият поглед към роклята на Есме го остави без дъх. Елегантната златиста права рокля, обшита с перли и с ниско изрязано деколте обвиваше съблазнително зашеметяващата й фигура. Вместо сложна прическа, която щеше да скрие великолепната й тъмночервена коса, масата от къдрици беше обгърната само от една обсипана с перли златна диадема.
— Изглеждаш прекрасна — прошепна той.
В следния миг обявиха имената им и вече нямаше време за комплименти, колкото и да бяха уместни. Двамата бяха приветствани от семейство Каупър. Когато се вляха в гъстата тълпа, на Данте му се дощя да се обърне и да побегне.
Съмняваше се, че някога би се почувствал добре на такива официални приеми. Оценяващите погледи, които привличаше, показваха, че още го обсъждат. Макар че мнозина никога нямаше да му простят това, че беше циганин, той изобщо не се тревожеше.