Брукуърт и Карстеърс веднага дойдоха при него. Карстеърс беше придружен от годеницата си, най-добрата приятелка на Есме, лейди Луиз. Лорд Парктън се извини и се запъти към игралната зала.
— Забавлявайте се — каза той на раздяла.
Докато Есме си бъбреше с лейди Луиз, Данте дръпна Карстеърс и Брукуърт настрана, за да размени с тях две-три думи. След няколко минути Брукуърт се отдалечи, Луиз и Карстеърс го последваха.
— Бихте ли искали една напитка, милейди? — запита Данте.
Есме поклати отрицателно глава.
— Не сега, благодаря. Няма нужда да стоите непрекъснато до мене, милорд. Ще се присъединя към едни приятелки, докато вие се забавлявате.
Данте отказа да се отдели от нея. Надяваше се заплашителното му присъствие да накара Лонсдейл да не се приближава до Есме. Макар че нямаше представа какво му беше обещала тя, беше твърдо решен да го държи далече от нея. Междувременно трябваше да убеди милейди, че не е убил дядо си.
Есме тъкмо го беше представила на група свои приятелки, когато музиката засвири. Започнаха с валс.
— Милейди, това е нашият танц, смятам аз.
Преди Есме да успее да протестира, Данте я въвлече сред танцуващите. Беше научил всички популярни танци по време на едномесечното си пребиваване в Алстън Парк, преди да бъде въведен в обществото. Грейсън беше наел учител по танци, за да го подготви за лондонския му дебют.
— Много ме притискаш — протестира Есме. — Не е прилично.
— На мене ми се вижда прилично — възрази Данте, усмихвайки й се с очи. — Усмихни се — каза той. — Всички ни наблюдават. Мисля, че ме изпитват. Обществото не може да реши дали да ме приеме. Но те нямат избор, нали разбираш. Аз съм маркиз.
— Ти си циганин — отвърна Есме, усмихвайки се със стиснати зъби.
— Такъв съм си — и той се ухили. — Цигански маркиз. Доста забележителна комбинация, не си ли съгласна?
Валсът свърши. Двамата изчакаха да започне следващият. Когато това стана, Данте поведе Есме в изящни поклони и обръщания.
— Валсираш забележително добре за циганин — призна неохотно Есме.
— Циганите се научават да танцуват валс още като много малки. Знам, че си виждала роми да танцуват пред публика, музиката е съществена част от живота ни.
Разговорът замря, когато музиката млъкна и започна следващият танц. Данте знаеше, че държи Есме по-близо, отколкото допускаше обществото, но толкова отдавна не я беше държал в прегръдките си, че не можа да устои. Ако всичко вървеше така, както планираше за тази вечер, щеше да направи нещо повече, отколкото само да я прегръща.
Когато замряха и последните тонове на музиката, Данте отведе Есме настрана от танцуващите и я поведе по един коридор.
— Какво правиш? Обещах следващия танц на лорд Батърли.
Без да обръща внимание на протестите й, той я поведе по коридора и през една врата, през която се влизаше в малка празна стая. Данте затвори вратата, обърна ключа в ключалката и го сложи в джоба на жилетката си.
— Не можем да стоим сами тук, Данте — предупреди го Есме. — Ако ти е известно нещичко за обществото, ще разбереш, че репутацията ми ще бъде съсипана, ако ни намерят тук заедно.
Данте се засмя.
— Колко къса памет имаш, любов моя. Вече си съсипана. Отнех ти девствеността. Може да си забравила, но аз не съм.
Есме изстена. Този циганин наистина ли нямаше капчица срам? Защо непрекъснато й хвърляше в лицето собственото й недискретно поведение? Скръствайки ръце пред гърдите си, тя каза:
— Откъде знаеше, че тази стая ще бъде свободна?
— Питах Брукуърт дали не знае някакво място, където двамата с тебе да си поговорим насаме. Той ме упъти насам.
— Казвай каквото имаш да казваш, а после отключи вратата. Искам да си тръгна.
Данте пристъпи към нея, докато не се озова толкова близо, че тя можеше да усети топлината на тялото му, да почувства мъжествения му аромат.
— Какво трябва да кажа, за да те накарам да повярваш, че нямам пръст в смъртта на дядо ми?
Есме се вгледа в лицето му.
— Вярваш ли, че дядо ти се е самоубил?
Замислено изражение овладя очите на Данте. Мълчанието вибрираше помежду им. Когато най-накрая той заговори, гласът му тегнеше от емоции.
— Не. Не вярвам, че дядо Алстън сам е отнел живота си.
Есме почувствува как коленете й се разтреперват, но се насили да продължи.
— Ти ли го уби? — прошепна тя.
— Не! — Острото му отрицание отекна в тишината.
— Ако е бил убит, знаеш ли кой го е убил?
Никакъв отговор. Тя си пое остро дъх, когато прозрението я осени.