Карлота седеше на скамейката, взирайки се в кристалната си топка. Образите, които виждаше в замъглената сфера, я накараха да ахне и да извика. Шандор погледна към нея от другия край на фургона, потръпвайки, когато видя ужасеното изражение на бледното лице на Карлота.
— Какво видя, Карлота?
— Внукът ни има нужда от помощ — прошепна тя.
— В опасност ли е Данте?
— Възможно е.
— Какво можем да направим?
Карлота затвори очи, концентрирайки се с усилие, докато се опитваше да проясни образа на Данте. Очите й се отвориха рязко, ръцете й затрепериха.
— Той е тръгнал на път поради причина, която не разбирам.
— На север ли? В края на годината?
— Прави сериозна грешка. Всяка фибра на съществото ми казва, че трябва да тръгне на юг, към нас. — Тя се изправи неуверено. — Ако продължи на север, ще загуби всичко, включително и истинската си любов.
— Да тръгна ли след него?
Карлота поклати глава.
— Ще се опитам да стигна до него по друг начин. Погрижи се никой да не ми се бърка.
Шандор се оттегли в най-далечния ъгъл на фургона, докато Карлота така затихна, че сякаш престана да диша. После обърна длани нагоре и устните й започнаха да нареждат безмълвна песен.
Докато пътуваше на север от Лондон, Данте се чувстваше странно неспокоен. Дори Кондор като че ли беше изпаднал в стрес, защото непрестанно отмяташе глава и пръхтеше, което изобщо не му беше присъщо.
Данте беше едва излязъл от предградията, когато в главата му зазвуча един глас. Вътрешният глас — съзнанието му? — го караше да тръгне на юг вместо на север. Защо да тръгва на юг, когато знаеше, че Есме и Лонсдейл са се запътили към Гретна Грийн?
Кондор започна отново да се държи странно. Послушното животно отказваше да приема заповеди и се противеше на юздите. Това накара Данте да осъзнае, че трябва да премисли ситуацията. Сякаш някой се опитваше да се свърже с него. И тъй като цял живот беше живял заедно с Карлота, той се беше научил да се вслушва в интуицията си.
Данте дръпна юздите и слезе, оставяйки Кондор да пасе, докато той седна на един камък и остави ума си да се върне към мига, когато беше разбрал, че Есме е избягала с Лонсдейл. Спомняйки си разговора с Джейн, той си припомни колко странно му се беше сторило това, че Есме открито беше посочила къде отива — пред камериерката си и пред един лакей. Изрично го подчертала, беше казала Джейн.
Защо Есме ще иска той и Парктън да знаят къде отива тя с Лонсдейл? Отговорът беше съвършено ясен. Есме знаеше, че той ще я последва, затова нарочно го беше пратила в погрешната посока.
Колкото повече мислеше Данте за това, толкова повече интуицията му подсказваше да тръгне на юг вместо на север. Ако беше сбъркал, щеше да загуби Есме завинаги, но ако беше прав, би могъл да спре една несправедливост.
— Накъде, Кондор? На север или на юг?
Сякаш разбирайки, Кондор изцвили тихо и извъртя глава на юг. Това беше повече от достатъчно, за да убеди Данте да последва интуицията си. Слава Богу, че беше послушал съзнанието си, преди да излезе от Лондон.
— Ще спрем в хана — каза Лонсдейл на Есме. Тя беше задрямала и главата й се люшкаше на възглавниците. — Конете имат нужда от почивка, ти също. Освен това, бихме могли и да хапнем нещо.
— Нека да не спираме — изрече Есме, никак не й се искаше да остава в някакъв хан насаме с Калвин.
— Толкова съм уморен, че едва държа юздите в ръце — отговори Лонсдейл. — Познавам пътя. Недалече оттук има един хан.
Ако Калвин мислеше да споделя стаята с нея, щеше да преживее шок, помисли Есме, вече напълно будна.
— Надявам се, не очакваш да…
— Ето го! — прекъсна я Калвин, насочвайки конете към двора на „Рогач и рог“.
Тъкмо се зазоряваше. Един сънен коняр излезе да ги посрещне.
— Ей, момче, изтичай да събудиш ханджията.
— Да, господине — отговори момъкът и се затири обратно към вратата.
Минаха няколко минути, преди ханджията да се появи.
— Ето ви и вас, добри ми господине — извика Калвин. — Искаме стая и храна.
— Много рано е за кухнята, готвачката още не е дошла — измърмори ханджията. — Колкото до стаята, заповядайте, стига да можете да си платите.