И посегна към нея. Есме се метна настрана, сграбчи ръжена от огнището и го размаха като оръжие.
— Не искам да те нараня, но ще го направя — предупреди го тя. — Какво ти става, Калвин? Никога не си проявявал насилие. Защо не можеш да приемеш отказа ми с хумор? Аз съм изтощена, и двамата сме. Този първи път няма да хареса и на двама ни. Скоро ще се оженим и тогава няма да имам причини да отбягвам леглото ти. Не искаш ли съпругата ти да те желае, а не да я вземеш насила?
Калвин като че ли се замисли над думите й.
— Ами ако се оженим още днес?
Очите на Есме се разшириха.
— Какво говориш?
— Много просто. Ще намеря някой селски свещеник да ни венчае. Ще бъдеш моя, преди да падне нощта — И той й се ухили злобно. — Това искаш, нали?
— Мислех, че ще се оженим, когато стигнем до твоята ловна хижа.
— Не мога да чакам толкова дълго. Минахме през едно село тази нощ. Няма причина да не се оженим там по-късно днес и да се върнем тук да консумираме брачния си обет.
Идеята като че ли се харесваше на Калвин, защото настроението му се промени и само след броени мигове той вече не изглеждаше начумерен, а извънредно доволен от себе си.
Съгласяването с Калвин изглеждаше единственият начин да го отстрани от стаята си.
— Много добре, но само ако мога да остана тук и да си почина, докато ти доведеш свещеника. Много съм изморена, за да пътувам още днес.
Есме прибягна до първото извинение, което й дойде на ума, за да отложи онова, което беше започнало да й се струва най-голямата грешка в живота й. Какво щеше да направи, когато Калвин се върнеше заедно със свещеника?
Той се ухили.
— Много добре, съгласен съм. Ще поспя няколко часа и ще тръгна след обяда — каза той, докато отключваше вратата. — Няма да се бавя. Почини си, защото възнамерявам да ти създам много забавление в леглото тази нощ.
Есме затвори и заключи вратата. Треперейки, тя се облегна на таблата на леглото и изпусна дълга въздишка. Какво да направи? Женитбата с Калвин вече не й изглеждаше добра идея. Защо изобщо трябваше да се омъжва за някого? Не искаше никого, нито Калвин, нито Данте. Като мислеше какъв избор има, усети, че я заболява глава. Решавайки, че ще се справи с дилемата си по-късно, тя се съблече, остана само по риза и се сгуши в леглото.
Глад разкъсваше Данте. Инстинктите му подсказваха, че е близо до плячката си. Но не можеше да продължи, без да спре, за да даде почивка на коня си.
Беше яздил цялата нощ и цялата сутрин, беше толкова уморен, че едва държеше очите си отворени. Силите на Кондор бяха започнали да се изчерпват, когато Данте стигна в хана „Рогач и рог“. Влезе в двора, слезе и даде нареждания на коняря да се погрижи за коня му и да го нахрани.
Не възнамеряваше да се бави в хана повече от два часа, защото не знаеше накъде се е запътил Лонсдейл. Интуицията му подсказваше, че от всички пътища, водещи на юг от Лондон, беше последвал единствено правилния, водещ към Хийт, където зимуваше циганският катун. Смяташе да пита ханджията дали Лонсдейл и Есме са спирали тук, за да сменят конете си или да се нахранят.
Данте влезе в общата зала и се настани на една маса до огъня. Напоследък във въздуха се носеше хлад и топлината, идваща от огнището, беше добре дошла.
Ханджията се приближи към него с влачеща се походка.
— Ще желаете ли да хапнете нещо, господине?
— Да, добри ми господине. Не съм ял от вчера и бих искал нещо по-съществено.
— Готвачката е приготвила вкусен пай с месо.
— Чудесно.
— Стоплете се на огъня, докато чакате. Ще искате ли бира?
— Разбира се.
Данте се подпря на масата, опря глава в дланите си и затвори очи. Сигурно беше задрямал, защото се събуди от звук на гласове. Отмахвайки с мигане съня от очите си, той вдигна глава, огледа се и шокиран видя Лонсдейл и ханджията да разговарят близо до предната врата. Незабавно се обърна с лице към огнището, едва осмелявайки се да диша, докато подслушваше разговора им.
— Ще се върна възможно най-скоро с някой свещеник — чу той гласа на Лонсдейл. — Ние с годеницата ми смятаме да се оженим тук, в „Рогач и рог“. След церемонията ще прекараме сватбената си нощ тук. Може би вашата готвачка ще може да приготви празнична вечеря.
— Сватба? Тук? — ахна ханджията. — Това ще бъде чест, милорд, но защо не отведете вашата дама в селото и да се ожените в параклиса?
— Моята дама е изтощена. — Той се разкикоти и смушка ханджията в ребрата. — Иска да остане тук и да си почине за сватбената ни нощ.
Ханджията закима ентусиазирано.
— Прав сте, милорд.
Ако Лонсдейл не беше тръгнал незабавно, Данте щеше да скочи от скамейката и да му пререже гърлото. Направи усилие да се сдържи и да остане на мястото си. Макар че беше уморен, разумът му работеше прекрасно. Лонсдейл го нямаше, а Есме беше все още тук. Усмивка разтегна устните му. Есме нямаше да остане дълго време тук, ако нещата се развиеха по неговия план, а обикновено ставаше точно така.