Ханджията пристигна с очакваната от него храна. Тя беше разкошна и той задълба в чинията, изяждайки всичко поднесено. Докато ядеше и пиеше, умората му изчезваше, крепеше го вярата, че Есме скоро щеше отново да бъде негова.
Данте плати на ханджията и зададе няколко въпроса, наглед съвсем невинни.
— Докато чаках храната си, бях задрямал, но ми се стори, че чух някой да говори за сватба.
— Да. Лорд Лонсдейл и неговата дама пожелаха да се оженят веднага. Познавате ли негова светлост?
— Да, добре го познавам. Аз съм маркиз Алстън, братът на дамата. Трябваше да бъда кум на Лонсдейл. Страхувах се, да не би да не съм пристигнал навреме.
— Имате много време, милорд. Лорд Лонсдейл отиде в селото да вземе свещеника. Познавам преподобния Дикенс, ще трябва доста убеждаване, докато се съгласи да дойде тук, за да извърши церемонията.
— Бих искал да уведомя сестра си, че съм пристигнал — каза Данте. — Можете ли да ме упътите към стаята й?
— Мога, милорд. Лорд Лонсдейл поръча обед за дамата си, преди да тръгне.
Ханджията хвърли поглед към кухнята, една млада девойка тъкмо изнасяше оттам поднос с храна. — Вярвам, че Тили точно сега отнася обяда на милейди. Можете да я последвате, ако желаете.
Данте подхвърли една монета на ханджията.
— Благодаря, добри човече. Вярвам, че ще направя точно това. Ние със сестра ми ще си побъбрим, докато чакаме Лонсдейл да се върне.
Ханджията излезе на двора, докато Данте се изкачваше по стълбите след прислужницата. Тя спря пред първата врата вдясно и леко почука.
Данте я настигна и тя се стресна.
— Няма нищо, госпожице — каза той. — Сам ще занеса подноса на сестра си. Тя ме очаква.
Той предложи една монета на девойката. Без да мисли много, тя се усмихна и му даде подноса. Сниши се в реверанс и се отдалечи.
Данте чу Есме да се движи в стаята. Когато стъпките й приближиха вратата, той нахълта в стаята, преди тя да затръшне вратата пред лицето му.
Есме се беше събудила полека, с усещането, че е спала само няколко секунди. Калвин й беше викнал през вратата, че отива в селото. Беше споменал и че е поръчал обяд за нея.
Сега камериерката беше дошла с очакваната от нея храна и Есме притеснено навлече пеньоара си, преди да отвори вратата.
— Моля, поставете подноса на масата — нареди тя — и вземете пътния ми костюм, за да го изгладите. Ще ми трябва… Ти!
Данте затръшва вратата с крак, после остави подноса на масата и заключи вратата, прибирайки ключа в джоба си. И се вгледа в нея с помрачняло лице. Есме стисна реверите на пеньоара си. Никога досега не се беше плашила от циганина, но сега свирепото му изражение беше наистина плашещо. Тя се дръпна назад.
— Как ме намери?
— Честно казано, не знам как. Сляп късмет, предполагам.
— Говори ли с Джейн? Трябваше да си на път към Гретна Грийн.
Той се приближи към нея и напрегнатият му тъмен поглед я прониза.
— Нещо не ми се връзваше. Защо избяга?
Правейки се на безгрижна, Есме го заобиколи и се запъти към подноса.
— Не може ли това да почака? Гладна съм.
— Разбира се, наяж се.
Гласът му прозвуча укорително.
Есме седна и започна да побутва разсеяно храната, надявайки се да отложи разговора с Данте. Имаше нужда да се успокои, преди да обясни причината за бягството си с Калвин. Макар да се правеше, че не забелязва Данте, очите й го следяха, докато той крачеше из малката стая, излъчвайки раздразнено нетърпение.
Моментът на сблъсъка дойде по-скоро от очакваното. Данте се извърна с още по-свирепо изражение от това, с което беше влязъл в стаята. Може би това, че тя го беше накарала да я чака, не беше толкова добра идея. Тя се обърна с лице към него.
— Много добре, казвай каквото имаш да казваш.
— Защо замина с Лонсдейл? Тъкмо се бяхме любили. Аз отидох да говоря с чичо ти за датата на сватбата. Какво си си мислила? — запита той.
Несвикнала да бъде плаха, Есме рязко се изправи и се запъти към него, сложила ръце на кръста, с буреносно изражение.
— Любенето с мене не означаваше нищо за тебе!
— Откъде ти хрумна това? — Той я изгледа намръщено, с блеснали от ярост очи. — Какво ти е казал Лонсдейл, че да те накара да избягаш?
— Истината! — нахвърли се върху него Есме. — Ако не се ожениш за мене до шест месеца след смъртта на дядо ти, ще изгубиш титлата и тя ще отиде при Калвин. Не те е грижа за мене, просто искаш да бъдеш маркиз. — Следващите й думи го предизвикаха. — Отречи го, ако можеш.