— Не презирам твоите хора — протестира Есме. — Объркана съм. Искам да повярвам, че не си убил лорд Алстън, но нищо, което си казал досега, не можа да ме убеди в невинността ти. Не мисля, че Калвин би излъгал, освен ако няма основателна причина. И не вярвам, че си искал да се ожениш за мене заради това, за което трябва.
Данте вдигна рамене.
— Вярвай каквото си искаш.
— Не е това просто.
— Ще ти кажа колко е просто. Щеше ли да се омъжиш за мене, ако Лонсдейл не ти беше напълнил главата с обвиненията си?
Тишина. Данте изсумтя.
— Мисля, че нямаше. Не можеш да отминеш факта, че имам циганска кръв. Много добре, приемам го. — И той отвори вратата. — Приятни сънища, милейди. И едно предупреждение, преди да си тръгна: не бързай да се омъжваш за Лонсдейл. Възнамерявам да докажа, че именно той е убил дядо ми.
Сънят се оказа невъзможен. Последните думи на Данте бяха оставили Есме по-объркана от когато и да било. Възможно ли беше Калвин да е виновният? Винаги беше искал да стане маркиз. Би ли убил заради титлата?
Данте я беше накарал да изпита такова удоволствие, каквото не беше познавала досега. Беше накарал сърцето й да бие по-бързо, а кръвта й да тече гореща и гъста във вените й. Тя подозираше, че никой мъж не би могъл да я люби като Данте. Но това признание не я насърчаваше. Понеже го познаваше, той вероятно се любеше с всяка друга жена точно така, както и с нея. Това правеше най-добре. И Есме се унесе в сън с тази потискаща мисъл.
Данте не се виждаше никакъв, когато Есме излезе от фургона на следващата сутрин. Когато запита за него, Карлота я осведоми, че Данте, Роло и Питър са отишли да проверят конете.
Есме прие чинията с храна, която Карлота й даде, и я отнесе във фургона си. Атмосферата тази сутрин не беше като за приятелски разговори. Какво беше казал Данте на дядо си и баба си за не толкова приятелската им раздяла снощи? Тя си пожела Калвин да не беше изказвал подозренията си пред нея. Сърцето й говореше, че Данте не е способен на убийство, докато в същото време умът й приемаше, че може и да е. Истината ли й беше казал Калвин? Или я беше излъгал, защото се домогваше до наследството на Данте?
Въпреки объркването си Есме се страхуваше, че е изгубила човек, извънредно важен за нея. Недоверието и предразсъдъците й, подпомогнати и раздухани от Калвин, я бяха накарали да загуби човек, който наистина вече не й беше безразличен.
Беше ли късно за нея и Данте? Беше ли разрушила една връзка, която би мота да я ощастливи? Вече започваше да се съмнява. Започваше да съжалява за глупавите си предразсъдъци и прибързаните си действия. Възможно ли беше двамата с Данте да си възвърнат онова, което тя така лекомислено беше отхвърлила?
Едно почукване на вратата накара надеждите й да възкръснат. Беше ли се върнал Данте, за да й даде втори шанс? Тя се втурна към вратата, но с разочарование видя Лорета, застанала на стъпалата.
— Какво искаш?
— Срещнах един мъж в гората. Той е твой приятел. Ще те отведа при него, ако искаш.
— Този мъж има ли си име?
— Каза да ти кажа, че Калвин иска да говори с тебе.
— Калвин! Тук? Как ме е намерил?
— Не знам.
Цяла гама от емоции пробяга през Есме. Трябваше ли да говори с Калвин и да му каже, че възнамерява да се помири с Данте? Или да го прати по дяволите и да се надява, че той ще си замине? В края на краищата тя избра второто. Калвин трябваше да узнае, че Данте е мъжът, когото тя иска.
Есме излезе от фургона.
— Много добре, ще говоря с Калвин. Само ме насочи къде е и ще го намеря.
Лорета придружи Есме до края на полянката.
— Оставих го при дивите ягоди. Върви натам.
Есме намери пътеката и навлезе сред хладния полумрак на гората. Но когато стигна до дивите ягоди, Калвин не се виждаше никакъв. Озадачена и малко разубедена, тя се обърна, за да тръгне обратно към лагера. Една ръка стисна нейната над лакътя.
— Есме, не си отивай.
— Калвин. Защо се криеше?
— Дойдох да те спася.
— Няма нужда да ме спасяваш.
— Не казвай, че ти харесва да живееш с цигани — измърмори той. — Ела, скъпа, специалното разрешение още е у мене. Нека да довършим това, което започнахме.
— Промених решението си. Вече не искам да се омъжвам за тебе.
— Не ми казвай, че смяташ да се омъжиш за циганина — изфуча Калвин с негодувание.
— Нищо не ти казвам — възрази Есме. — Скоро ще се върна в Лондон с Данте.
— Не, няма. Идваш с мене.
Есме тъкмо щеше да му отговори с презрителни думи, ако Калвин не беше затиснал устата й с ръка.
— Не се бори с мене. Правя го за твое добро.
Макар че Есме се бореше да се освободи, Калвин намери у себе си сили, за да я повлече през гората към каретата си, и я напъха вътре.