— Лейди Есме, Граймз ме осведоми, че сте искали да говорите с лорд Алстън. Простете дързостта ми, но мислех, че вие и негова светлост сте заедно. — Той се прокашля. — Не съм получавал известия от него, след като замина от Лондон. Навреме ли ви настигна с лорд Лонсдейл, за да предотврати…
Изречението прекъсна.
— О, намери ме, Грейсън, но… се разделихме. Още ли не се е върнал? — запита Есме, намирайки странно това, че Грейсън знае толкова много за делата на работодателя си.
Сивите вежди на Грейсън се сближиха.
— Негова светлост не се е върнал в Лондон. Намирам всичко това много обезпокоително… ако ми простите, че се изказвам така. Имах впечатлението… очаквах… — и той сви рамене. — Ще осведомя негова светлост за посещението ви веднага щом се върне.
Тръпка на лошо предчувствие се спусна по гръбнака на Есме. Данте би трябвало вече да се е върнал. Не би могъл да изостане много след нея… освен ако не се е зарадвал, че се отървава от нея, и не е решил да си остане в катуна. Ридание заседна на гърлото й. Ами ако изобщо не се върне в Лондон?
Възстановяването на Данте беше отложено от изсмукващата енергията му треска, въпреки че Карлота се грижеше много внимателно за раната. Макар че температурата не заплашваше живота му, тя го омаломощаваше. В безкрайните дни, прекарани в потене, за да спадне температурата, гневът на Данте не преставаше да расте, докато той не се убеди, че не иска никога повече да види Есме. Страстта ги тласкаше един към друг. Тя обичаше члена му и това, което той правеше с нея, но никога не го беше смятала достоен да се ожени за нея.
Откакто беше научил, че Есме е заминала с Лонсдейл, Данте беше стигнал до едно болезнено заключение: Лонсдейл го е прострелял него и Есме е била в заговор с него. Но те бяха направили сериозна грешка, опитвайки се да го убият. Данте беше жив и скоро щеше да бъде готов да намери и унищожи враговете си.
— Донесох ти обяда, Данте.
Той се надигна, докато Лорета оставяше подноса. Това беше първият му ден без температура и въпреки че чувстваше слабост, той нямаше търпение да се изправи отново на крака.
— Какъв буламач си ми донесла днес? — оплака се отново той.
— Пилешка супа, но Карлота прибави и хляб — обясни Лорета. — Да те нахраня ли?
Данте махна нетърпеливо.
— Ти много се грижеше за мене, докато бях болен, Лорета, и аз оценявам това, но сега мога сам да се храня. Ще попиташ ли Карлота дали може да получа малко месо? Стомахът ми е залепнал на гръбнака. Възнамерявам да се върна в Лондон много скоро и ми трябва нещо по-солидно от супа, за да си възвърна силата.
— Пфу! Защо да се връщаш в Лондон? Не за да видиш онази кучка, която те предаде, надявам се. Не съм единствената, която смята, че тази гаджа е виновна за нападението срещу тебе. Тя и онова копеле Лонсдейл може би са планирали смъртта ти, за да може той да вземе наследството. Той е следващият наследник, нали?
Колкото и да искаше Данте да го отрече, не можеше. Всички парчета от мозайката се нареждаха — покушението срещу живота му, отказът на Есме да се омъжи за него, въпреки че бяха интимни. Тя вероятно беше очаквала Лонсдейл да го премахне и след това двамата с него щяха да се наслаждават на плодовете от злодейския си план.
От съучастничеството й го болеше повече, отколкото от огнестрелната рана. Какъв глупак беше да даде сърцето си на една гаджа. Как беше могъл да си помисли, че Есме ще пренебрегне циганската му кръв и ще се отнася с него като с равен?
— Не ми дроби хляба вътре — изръмжа Данте. — Дай ми тая проклета супа.
Той изпи супата и изяде хляба в лошо настроение. Когато свърши, тикна купата в ръцете на Лорета.
— Кажи на Карлота, че имам нужда от твърда храна. Никакви водички.
Лорета го изгледа обидено. Той веднага съжали за грубостта си. Тя не се беше отделяла от леглото му, след като го раниха.
— Прости ми, Лорета. Както можеш да забележиш, съм в лошо настроение. Ако скоро не стана от това легло, ще полудея. Донеси ми нещо да запълня дупката в стомаха си.
След като Лорета излезе, Данте спусна крака от леглото и приседна на ръба. Макар че раната му не беше напълно излекувала, не му се виеше свят, щом се опиташе да седне. Това беше напредък. Поемайки си дълбоко дъх, той се опита да стане, осъзнавайки, че е по-лесно, отколкото беше очаквал. Макар че още беше слаб, далеч не беше безпомощен. Утре щеше да излезе навън и да започне бавното си пътуване към оздравяването, за да отмъсти на враговете си.