Данте затвори вратата и отстъпи назад.
— Току-що си спомних, че имам една среща. Може би друг път, милейди.
— Какво? — извика Маргарет. — Оставяш ме?
— Простете ми, но срещата не може да бъде отложена.
— Среща по това време на нощта? Цигански любовник — хайде де! Очаквах да се окажете достоен за репутацията си, милорд. Наследяването на титлата, да не би да ви е опитомило?
Не желаейки да й отговаря, Данте кимна на кочияша. Каретата потегли и излезе на пътя. Маргарет се подаде от прозореца, изпаднала в пристъп на неописуема ярост.
— Копеле такова — изсъска тя.
Данте не я обвиняваше, че му се сърди, беше приел предложението й, защото вярваше, че игрите в леглото ще подобрят настроението му. Но спорът с Есме в градината толкова го беше разстроил, че не му се искаше да се забавлява в леглото с никоя друга, освен с нея.
Предателство беше грозна дума. Данте не искаше да повярва, че Есме е помогнала на Лонсдейл да планира неговата смърт, но всичко, което беше видял, чул и предположил, водеше до това заключение. Не искаше вече да има нищо общо с тази лъжлива вещица.
Тъй като къщата му беше само на две преки от Хогартс, той беше дошъл пеша на бала. Сега се радваше, че ще има възможност да повърви до дома, защото студеният нощен въздух му помагаше да освободи главата си от паяжините.
Есме наистина беше шокирана, когато той й беше казал, че са го простреляли. Почти беше повярвал, че тя няма нищо общо, но и преди беше опитвал актьорските умения на милейди. Всеки път, когато се бяха любили, тя се беше преструвала, че това й харесва.
Стигна до къщата си. Грейсън му отвори вратата.
— Къде е Лорета? — запита той иконома.
Грейсън вдигна очи нагоре.
— В стаята си, милорд.
— Добре. Лека нощ, Грейсън. Няма да имам нужда от вас тази вечер.
Данте взе свещника, който Грейсън му подаде, и се качи по стълбите към стаята си. Сигурно беше полудял, за да докара Лорета в Лондон. Верен на думата си, той я беше облякъл като истинска дама и я беше пуснал да се разхожда из Лондон. Не възнамеряваше да се задълбочава в заниманията й в действителност, изобщо не го беше грижа какво прави тя, стига да не се меси в неговите работи.
Влезе в стаята си, затвори вратата и сложи свещника на бюрото. Благослови Грейсън, че се беше сетил да запали огън в камината, докато се събличаше и се настаняваше в леглото. Дори то беше топло. Когато едно горещо голо тяло се притисна към неговото, той разбра защо чаршафите не са студени. Не беше единственият, заемащ това легло.
Стана, взе свещника и го поднесе към леглото.
— По дяволите! Какво правиш тук Лорета? Ако исках компания в леглото, щях да те повикам. Излизай.
— Не ме карай да си тръгвам, Данте — измърка Лорета. — Струва ми се, че имаш нужда от мене тази нощ.
— Грешиш. Нямам нужда от жена… от никаква жена — добави той за по-сигурно.
— Видял си я тази вечер, нали? Надявам се да си я наказал заради това, което ти причини. Ти едва не умря, Данте. Тя е планирала смъртта ти.
— Каквото и да се е случило между милейди и мене, не е твоя грижа. Не ме карай да съжалявам, че те доведох в Лондон.
— Наистина си хлътнал по нея, нали, Данте?
— Грешиш, Лорета. Не мога да понасям лейди Есме Харкорт.
— Ха! — изсмя се Лорета, измъквайки се от леглото. — Кажи го на някого, който ще ти повярва. Време е да разбереш, че не означаваш нищо за тази жена. Ти си кал под деликатните й крака.
И тя се отдалечи, демонстрирайки голотата си пред Данте, докато напускаше стаята.
Стана му смешно. Бил хлътнал, а? Със сигурност не беше хлътнал. Още беше претръпнал, за да усеща нещо, но… но какво?
Дяволите да я вземат Есме! Дяволите да я отнесат във вечния ад, задето го беше сдъвкала и изплюла.
15
Два дни след бала у Хогартс лорд Парктън влезе в малката приемна, където Есме гледаше безразлично през прозореца.
— Съжалявам, опитах се, но Алстън отказва да се срещне с мене — каза той.
— Не очаквах, че ще иска, чичо. Много ми е сърдит.
Парктън се прокашля.
— Не исках да ти го казвам, но се страхувам, че трябва. Лонсдейл разказва наляво и надясно, че си избягала с него, за да се ожените, но си променила решението си в последната минута. Казва, че двамата сте били отседнали в някакъв хан, без да имаш придружителка.
— Какво се надява да постигне Калвин, като разпространява такива злобни клюки?
— Не съм сигурен. Явно разговорът ми с него не е бил от особена полза. Лонсдейл е огорчен. Струва ми се, че би направил всичко, само и само да заграби титлата и богатството на Алстън. Ти си ключът към всичко, което той иска, скъпа.