— Това е абсурдно! — възкликна Парктън, надигайки се рязко от стола си. — Каква причина би имала тя да иска смъртта ви?
— Много просто. Лонсдейл ще наследи всичко, ако аз умра.
— Вие сте обезумял! Есме не е способна на такова предателство.
Данте се изсмя безрадостно.
— Тя би ли избягала с мъж, когото не харесва?
— Моята племенница може да е упорита и малко безразсъдна, но никога умишлено не би наранила, когото и да било. Мнението ви за нея е дълбоко погрешно. — Парктън спря, за да си поеме дъх. — Ако не се ожените за Есме, ще загубите всичко в полза на Лонсдейл. Готов ли сте да се върнете към предишния си живот?
— Мога да се върна към предишния си живот без никакви съжаления. Като Данте циганина ще бъда свободен от ограниченията на обществото.
— Оставяте ми само една алтернатива, Алстън. Щом толкова силно се противите на брака с Есме, трябва да търся съюз между нея и Лонсдейл. Надявах се да не се стигне дотам, но не мога да позволя репутацията й да бъде унищожена. Не исках да се омъжва за Лонсдейл, но тя непременно трябва да се омъжи за някого.
Нежелани картини започнаха да се оформят в мисълта на Данте, предизвикани от думите на Парктън. Макар да знаеше, че двамата са си лика-прилика, не можеше да понесе представата за Есме в прегръдките на Лонсдейл, как му отдава тялото си и всичко друго, което той беше загубил заради гордостта си.
Внезапно в ума му се появи мисълта колко много жертва и кой ще има полза, ако той се откаже от титлата. Последният човек в света, когото би искал да облагодетелства, беше виконт Лонсдейл. Но нима нямаше да се случи точно това, ако той откажеше да се ожени за Есме? Можеше да си представи радостта на Лонсдейл, когато Парктън му предложи ръката на Есме.
По дяволите! Лонсдейл не бива да има Есме. Той нямаше да го позволи. Да се откаже от всичко, което дядо му беше оставил, внезапно му се стори най-глупавото нещо, което би могъл да направи. Можеше да постигне много с титлата и богатството на Алстън. Би могъл да заеме мястото си в Парламента и да се опита да внесе промени, за да помогне на потиснатите.
— Вашето мълчание говори само за себе си — изрече Парктън. — Явно никога не сте се интересували от племенницата ми. Може би тя би била по-добре с Лонсдейл, в края на краищата.
И той посегна към дръжката на вратата.
— Чакайте!
Данте не можеше да позволи това да завърши по този начин. Интуицията му подсказваше, че Лонсдейл е убил лорд Алстън и е отговорен за покушението срещу неговия живот. Не можеше да остави този човек да спечели. Ако се откажеше сега, когато женитбата с Есме би попречила на Лонсдейл да получи власт, това щеше да бъде неблагоразумно решение.
Парктън се обърна с обнадеждено изражение.
— Променили сте решението си?
— Може би, но трябва да поговоря най-напред с Есме. Искам тя да разбере какво очаквам от брака.
— Така да бъде — съгласи се Парктън. — Ще ви чакаме за чая. Не закъснявайте.
— Грейсън ще ви изпрати.
Данте се взираше втренчено в затворената врата дълго след като Парктън си беше отишъл. Тялото му гореше, слабините му пулсираха при мисълта да има Есме в леглото си всяка нощ. Тя щеше да бъде негова завинаги, да се люби с нея, когато поиска. Макар да искаше да се люби с нея, той знаеше, че не може да й се довери. Закле се, че ще наблюдава всеки неин ход. Ако тя само погледнеше към Лонсдейл, щеше да я затвори у дома. Нямаше да й даде възможност отново да заговорничи срещу него. Това, от което Есме се нуждаеше, беше едно дете, за да я държи заета. Усмивка разтегна устните му. Да й направи дете щеше да бъде удоволствие за него.
Парктън се върна у дома навреме, за да се присъедини към племенницата си за обяд. Целуна я по челото и зачака да му сервират, преди да освободи Джеймисън, за да може да говори свободно.
— Видях се с Алстън тази сутрин — започна графът.
Вилицата на Есме спря на половината път до устата й.
— Мислех, че той не иска да се срещне с тебе.
— Не и този път.
Есме задъвка замислено.
— Не знам защо си си дал този труд. Любовницата му живее с него.
Това като че ли стресна Парктън.
— Сигурна ли си? Не видях нищо, което да доказва твърдението ти.
— Видях я със собствените си очи.
— Ходила си у Алстън? Не е било разумно от твоя страна, Есме. Надявам се да си взела камериерката със себе си.
Тишина.
Парктън въздъхна.
— Твоята импулсивност ми съсипва живота.
— Данте не ме иска.
— Той промени решението си. Ще дойде днес за чая. Очаквам да ти предложи брак и искам да приемеш. Или той, или Лонсдейл.
Устата на Есме зяпна смаяно.
— Какво си му казал, за да промениш решението му? Беше категорично против нашия брах, когато говорих с него. Беше съвсем очевидно, че той и Лорета са заедно.