— Не знам нищо за Лорета, знам само, че е склонен да се ожени за тебе.
Нотка на горчивина пропълзя в гласа й.
— Данте трябва да се е решил, че в края на краищата иска титлата. Обвини ме, че съм заговорничила с Калвин, за да го убием.
— Така каза и той. Истина ли е?
— Не! Как можеш да задава такъв въпрос? Дори не знаех, че е бил прострелян, докато не го чух от самия него.
— По дяволите! Мислиш ли, че Лонсдейл е способен на убийство?
Есме се поколеба. Доколко наистина познаваше Калвин? Способен ли беше да извърши зло?
— Честно казано, чичо, не мисля така. Знам, че Калвин разчиташе да наследи вуйчо си, но не вярвам, че е способен на убийство.
— Дядото на Данте беше свободен да остави имуществото си на когото и да било. Очевидно е мислел от известно време за внука си и го е сметнал по-подходящ от Лонсдейл. Знаел е повече за тях двамата, отколкото ние знаем. Знам, че трябва да изберем човека, когото той е избрал, но не ми харесва мисълта, че Алстън вярва, че ти си заговорничила с Лонсдейл.
— Нямам никакво участие в никаква конспирация, чичо Даниел.
— Вярвам ти, сега обаче ще трябва да убедиш Алстън. — Той замълча, набръчквайки замислено чело. — Да започнеш брака с недоверие към партньора не предвещава хубаво бъдеще. Не искам да те видя наранена, скъпа. Може би постъпих грешно, като отидох да се срещна с Алстън. Можеш да се върнеш в провинцията, докато обществото не намери за кого другиго да клюкарства.
Есме се замисли сериозно. Нямаше нищо против да клюкарстват за нея, нито пък би имала нещо против да се върне в дома си, винаги беше харесвала провинцията. Но в никакъв случай не искаше да се раздели с Данте. Въпреки ниското му мнение за нея тя го обичаше прекалено силно, за да го остави на Лорета.
— Не бих имала нищо против да се върна в провинцията, чичо, но ако го направя, би изглеждало така, сякаш имам нещо да крия. Данте ще си мисли най-лошите неща за мене.
— Но ако се омъжиш за него, той би могъл да направи живота ти непоносим, скъпа.
— Не и ако го убедя, че… че не ми е безразличен.
Веждите на Парктън се извиха нагоре.
— Наистина ли не ти е безразличен? Някак си ми е трудно да го повярвам, като знам, че си напуснала катуна заедно с Лонсдейл.
Есме сведе очи и се вгледа в пръстите си.
— Опитах се да се самоубедя, че циганската му кръв има значение за мене. Исках да вярвам, че стои много под мене, за да бъде мой сериозен обожател.
Тя отново погледна чичо си.
— Когато накрая разбрах, че съм се заблуждавала, беше прекалено късно. Съжалявам, че напуснах циганския лагер с Калвин — тя още не искаше да признае пред чичо си, че е била принудена, — а след това Данте не ме искаше.
Парктън поклати отрицателно глава.
— Нищо не разбирам, Есме. Знам, че си била насаме и с Алстън, и с Лонсдейл, и макар че нямам никаква представа какво се е случило, докато си била с тях, подозирам, че ще е в твой интерес да се омъжиш за Алстън. Ще е и в негов интерес.
Лека червенина пропълзя по шията на Есме. Чичо Даниел имаше основателна причина да настоява за брак между нея и Данте, но тя нямаше да признае, че двамата са били интимни. Освен това се съмняваше, че чичо й ще иска да чуе за недискретното й поведение.
— Нямам намерение да отклонявам предложението на Данте, чичо. Но не храня и илюзии относно причините за предложението му. Отказът от всичко, което е наследил, и връщането към предишния му живот сигурно ще е трудно за него.
— Значи всичко е уредено?
— Да. Предполагам, че ще науча какво точно очаква Данте от нашия брак, преди да ми го предложи — изрече тя замислено.
Облекчението на Парктън беше осезаемо.
— Ще пия чай с вас и после ще се оттегля.
Есме се изправи и го целуна леко по бузата.
— Благодаря, чичо. Ще кажа на готвачката да приготви нещо специално за чая.
Парктън наблюдаваше как Есме излиза от стаята, питайки се защо ли още има резерви относно този брак. Искаше племенницата му да бъде щастлива, но тези перспективи изглеждаха съмнителни, докато Алстън вярваше, че тя е заговорничила, за да постигне смъртта му.
Данте дойде в уречения час и беше поканен в приемната. Парктън го приветства излиятелно, но той гледаше към Есме. Сърцето му подскочи в гърдите. Винаги я беше смятал за изключителна красавица, но днес тя като че ли грееше. Ръждиво — червеникавата й коса блестеше така, че кожата й сякаш сияеше.
Беше облечена в бледосиня кадифена рокля с дълбоко деколте и дълги прилепнали ръкави, която й стоеше великолепно. Никога не я беше желал повече, отколкото в този момент, но и не й беше вярвал по-малко. Като я гледаше, се чудеше как човек с вида на Есме може да е способен на предателство. Въпреки подозренията си все пак беше поел задължението да се ожени за тази омайна красавица, но само според собствените си условия.