Златистата й брокатена рокля имаше прилепнал корсаж и дълъг шлейф. Перлено колие красеше порцелановата кожа, разкрита от квадратното деколте, което откриваше примамващата горна част на закръглените й гърди. Ефектът от ярката й ръждиво — червеникава коса, отчасти покрита с дантелен воал, който се спускаше по гърба й, закрепен със златен обръч, на фона на златистия плат беше потресаващ. Тя държеше в ръка малък букет от есенни цветя, свързан с широка бяла лента.
Усмивката на Есме леко трепна, когато тя стигна до него. Когато Парктън положи ръката й върху неговата, Данте отбеляза, че ръката й трепери. И тя ли изпитваше същата несигурност за този брак, както и той? Той се втренчи в нея, търсейки отговори в лицето й.
Есме не можеше да откъсне очи от Данте. Мрачните му, екзотични черти винаги я бяха вълнували. От мига на първата им среща привличането между тях беше невероятно интензивно, макар че тя се мъчеше да го отрече. Циганската кръв на Данте вече не беше проблем за двама им. Той беше всичко, което една жена ли могла да иска от един мъж.
Днес беше облечен официално в черно, с много снежнобяла дантела, спускаща се от жабото и маншетите му. Нямаше шапка, черната му коса се къдреше на врата. Но когато се взря в тези тъмни, неразгадаеми очи, Есме усети как по гръбнака й плъзва студена тръпка.
Непроницаемите очи на Данте не издаваха чувствата му. Дъхът на Есме спря. Изражението му само подсили убеждението й, че той се жени за нея поради погрешна причина. Боже господи, в какво се забъркваше тя?
Въпреки резервите си Есме прошепна брачните обети и се вслушваше напрегнато, докато Данте изричаше своя обет високо и ясно. Карстеърс извади пръстена и го подаде на Данте. С твърде хладна и контролирана усмивка Данте го надяна на пръста й. Миг по-късно те бяха провъзгласени за съпруг и съпруга.
Есме се вгледа втренчено в Данте, не знаейки какво да прави по-нататък. Гостите като че ли очакваха нещо, но какво? Той отговори на нейния неизречен въпрос, когато се обърна към нея и докосна устните й с лека целувка. После двамата бяха заобиколени и разделени от тълпата гости, които сипеха благопожелания. Докато Есме се усмихваше и кимаше, все отклоняваше погледа си към Данте, пожелавайки си да можеше да прочете мислите му.
Днес животът й се беше променил завинаги, но само времето щеше да покаже дали беше направила правилния избор. Докато сърцето й казваше, че Данте е единственият мъж, който можеше да я направи щастлива, умът я съветваше да не отдава сърцето си напълно и безрезервно. Ако той знаеше колко много го обичаше тя, би могъл да използва това, за да я нарани. Тя не биваше да забравя, че не се беше оженил за нея по любов.
Обедът беше сервиран. Гостите тръгнаха към трапезарията. Данте се присъедини към нея и й предложи ръката си.
— Милейди.
— Милорд — отговори тя, полагайки ръка върху неговата. — Сега титлата е твоя, никой не може да ти я вземе.
— Това прави ли те щастлива, Есме? Сега си маркиза. Титлата те отличава от повечето жени.
— Бракът по любов е много по-важен от високата титла.
Той спря и тъмните му очи блеснаха, когато се взряха в нейните.
— А ти по любов ли се омъжи?
— Ти ожени ли се по любов? — отвърна с рязък въпрос Есме.
Устата му се усмихна, но не и очите.
— Май стигнахме до задънена улица. Ще вечеряме ли? Настроението по време на сватбената вечеря беше потиснато.
Данте беше все още непозната величина. Не се беше доказал пред обществото и някои от гостите още го презираха заради циганската му кръв въпреки титлата.
Есме хапна малко, едва вкусвайки храната, която готвачката и помощниците й бяха приготвяли целия ден. Всичко, което запомни от вечерята, беше, че празникът беше разкошен, а тортата — шедьовър. Гостите вдигнаха безброй тостове, докато главата на Есме не се замая от многото вино и малкото храна. След може би безброй часове Данте стана, поблагодари на всички и обяви, че е време той и невестата му да се оттеглят.
Замаяна, Есме го последва към предната врата. Когато Джейн понечи да отвори, Данте й каза, че днес няма да имат нужда от нея, затова трябва да изчака до утре и да придружи багажа на Есме до къщата му. Преди Есме да протестира, Данте обви наметалото около раменете й, взе малката чанта, която Джейн беше подготвила, и я избута навън.
Студеният въздух й помогна да проясни главата си. Преди Данте да я настани в каретата, тя се обърна и махна на чичо си, който стоеше на прага на вратата със загрижено изражение. Данте се качи и каретата потегли с трополене по улицата към къщата на Алстън.