— Добре ли си? — запита той, докато се настаняваше сред възглавниците.
— Разбира се, защо да не съм?
— Беше необичайно тиха по време на вечерята. Съжаляваш ли, че се омъжи за мене?
Тя го изгледа през присвити клепачи.
— Трябва ли?
Той вдигна рамене.
— Ти си маркиза, какво повече може да искаш?
Твоята любов.
— Доверието ти.
— Доверието трябва да се спечели. Можеш ли честно да кажеш, че ми вярваш? Ти самата още смяташ, че съм убил дядо си.
— А ти вярваш, че съм заговорничила с Калвин, за да те убия.
— Значи пак стигнахме до задънена улица.
— Не е точно така. Аз не вярвам, че си убил дядо си. Не си способен на убийство.
Данте я изгледа изумено.
— Какво те накара да промениш мнението си? Смятах, че Лонсдейл те е убедил във вината ми.
— Не вярвам на Калвин и не му се доверявам.
Данте замря.
— Какво ти е направил, освен че разпространява злонамерени клюки?
— Показа, че не заслужава доверието ми, и то по много начини. Калвин не е и наполовина такъв мъж, какъвто си ти.
Данте се ухили.
— Това комплимент ли е? Да смея ли да вярвам, че не си толкова недоволна от избора си на съпруг? Можеше да се омъжиш за Лонсдейл, нали разбираш.
— Независимо дали ми вярваш или не, аз исках този брак, Данте.
— Защо?
— Защото… — Тя спря, подбирайки думите си. — Може би защото ми харесваш в леглото.
Тя беше решила да пази сърцето си, докато не разбере какво е мястото й в чувствата на Данте.
Светлина заструи от очите на Данте. Какво беше очаквал да каже тя? Че изпитва страст, когато се люби с него?
— Ако това очакваш от мене, значи няма да бъдеш разочарована. Моята страст е на твое разположение.
Но не и сърцето ти.
Есме беше неподготвена, когато той я подхвана и я настани на скута си. Тя не се възпротиви. И как би могла, когато копнееше за неговото докосване?
— Не те целунах кой знае колко добре, за да запечатаме обета си — прошепна Данте. — Но мога и по-добре.
Устата му плени нейната с властност, която я стресна. Целувката му беше дивашки ненаситна, честно предупреждение за намеренията му за тази нощ. Ръцете му забродиха по тялото й, под наметалото, но върху роклята, търсейки пищните извивки, които скоро щяха да бъдат негови, за да ги докосне. Виеше й се свят, когато той внезапно я свали от скута си.
Бяха стигнали и Есме даже нямаше представа, че каретата е спряла. Кочияшът отвори вратата и спусна стъпалата. Данте слезе пръв и й помогна да излезе.
— Добре дошла в новия ви дом, милейди.
Предната врата се отвори, преди да бяха стигнали до нея. Есме влезе вътре, изненадана да види, че целият персонал се е събрал, за да ги посрещне. Грейсън, когото тя вече познаваше, представи всички прислужници подред, започвайки с госпожа Уинтърс, икономката, и продължавайки с камериерките, лакеите, готвачката и помощниците й. След като представи всички, Грейсън ги освободи с махване на ръка. Данте взе ръката на Есме и я отведе към стълбите.
Слугата го спря с поглед.
— Какво има, Грейсън?
— Имате посетители. Чакат ви в кабинета.
Изражението му убеди Данте, че незабавно трябва да се срещне с посетителите.
— Много добре. Покажете на милейди апартамента й и се погрижете чантата й да бъде отнесена там. — Той се обърна към Есме. — Няма да се бавя.
Данте загледа как тя се изкачва по стъпалата, преди да се обърне. Който и да го чакаше, щеше да получи кратка аудиенция, защото сватбената вечер не беше време за приемане на посетители.
Данте влезе в кабинета, но мрачното му настроение се изпари, когато видя кой го чака.
— Бабо! Дядо!
Карлота го прегърна и го задържа здраво, докато Шандор го тупаше по гърба, сякаш за да се увери, че внукът му е добре.
— Мислех, че сте в зимния си лагер. Ако знаех, че ще дойдете, щях да отложа сватбата.
— Казах ти — обърна се Карлота към Шандор. — Кристалната ми топка никога не лъже. — И тя погледна плахо към внука си. — Знаехме за сватбата ти, но не искахме да ходим там, където не ни искат.
— Не ви искат ли?! Аз винаги ще ви искам — изрече рязко Данте. — Вие сте единствените родители, които някога съм познавал, никой няма да ви гледа отвисоко, докато аз съм жив.
Шандор разпери ръце.
— Ние сме цигани. Нямаме илюзии за мястото си в този свят. Не искаме да те излагаме пред висшето общество.
— Сякаш бихте могли — засмя се Данте. — Съмнявам се, че обществото някога ще ме приеме, въпреки високия ми ранг. — И той сви рамене. — Това няма значение. Вероятно ще живея в някое от провинциалните си имения. Имам няколко имота, както ми казаха, и смятам да посещавам Лондон само когато Парламентът заседава.