— Данте винаги се е чувствал добре в собствената си кожа — добави Карлота, — но под тази кожа бие едно ранено сърце.
— Моите предубеждения срещу циганите не помогнаха — призна Есме. — Но аз вече не мисля така и съжалявам, че изобщо съм мислила такива неща. Обичам Данте. Няма да е лесно да го накарам да повярва, че не ми е безразличен. Той мисли, че съм замисляла убийството му заедно с лорд Лонсдейл.
— Така ли е? — запита Шандор.
— Не! Срещнах се с Калвин в гората в деня, когато Данте е бил прострелян, но не за да заговорнича за убийството му. Исках да кажа на Калвин, че смятам да се омъжа за Данте. Не исках да се разделям с Данте, но Калвин ме накара. Дори не знаех, че Данте е бил прострелян, докато не се върна в Лондон.
Карлота се взря внимателно в очите на Есме. Тя не можеше да отвърне поглед, дори не можеше да мигне. С пронизителния си поглед Карлота като че ли беше посегнала към самата душа на Есме. Беше ли намерила недостатъци в нея?
— Вярвам ти — каза Карлота.
Есме едва не припадна от облекчение.
— Какво мога да направя, за да убедя Данте?
— Ще намериш начин. Нищо, което мога да кажа, няма да го убеди. Трябва да дойде от тебе. — Тя протегна ръка. — Може ли да видя дланта ти?
Есме без колебание положи ръка в тази на Карлота. Старата жена обърна дланта й нагоре и се втренчи в нея.
— Ти и внукът ми ще имате дълъг и щастлив живот — изрече тя напевно. — Но отначало трябва да разрешите една опасна ситуация. Виждам деца… повече от едно дете.
Опасна беше думата, която се наби в съзнанието на Есме.
— Кажете ми за опасността.
Челото на Карлота се набръчка съсредоточено.
— Тази част не ми е ясна.
— Казахте, че ще имаме дълъг и щастлив живот.
— И така ще бъде… ако ти и Данте преодолеете тази пречка пред щастието.
— Той знае ли, че е в опасност?
Карлота кимна мъдро.
— Знае, но не обръща внимание.
— Накарайте го да повярва — настоя Есме. — Накарайте го да обещае, че ще внимава.
Данте избра този момент, за да се появи отново.
— Кой трябва да бъде внимателен?
— Ти. Казах на съпругата ти, че трябва да бъдеш внимателен.
Есме отправи благодарна усмивка към Карлота. Данте погледна от Есме към Карлота, после към Шандор, който кимна, без да коментира.
— Мога сам да се грижа за себе си. Моля ви, не се притеснявайте. Отбих се да ви кажа, че излизам за малко.
— Къде отиваш?
Загрижеността в гласа на Есме го трогна.
— Господин Бартоломю има някои документи, които трябва да подпиша, и искам да взема финансовия отчет, който е приготвил за мене. Сметнах, че мога да се отбия в кантората му тази сутрин и да се погрижа за всичко това. Ще се върна навреме за разходката в парка.
— Може би трябва да дойда с тебе.
Объркан, Данте зарови пръсти в косата си.
— Есме, бракът не означава да се залепим един за друг. Нямаш ли нещо да правиш тази сутрин? Някакви посещения, такива работи? Мислех, че искаш да огледаш къщата.
— Ами ако някой пак се опита да ти отнеме живота?
Данте се взря в нея.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо? Лонсдейл замислил ли е още някаква изненада за мене?
— Откъде да знам какво планира Калвин?
— Нямам време за това — каза Данте. — Ще се видим по-късно.
— Сърдит е — каза Есме, след като Данте излезе. — Как да го защитя, ако не ми позволява?
— Ще намериш начин — изрече Карлота с увереност, каквато Есме си пожела да имаше.
Данте намери коня си да го чака пред предния вход. Възседна го, пое юздите от коняря и препусна по улицата. Усмихна се, като си спомни предложението на Есме да го съпроводи, и не престана да се подсмихва през целия път до кантората на адвоката. Беше се оженил за тигрица.
Когато я беше срещнал в стаята за закуската, му се беше дощяло да я грабне на ръце и да я отнесе обратно в леглото. Какво му ставаше? Не можеше да престане да мисли за нея. Умът му отказваше да функционира на друго равнище. Представяше си Есме гола, Есме под него, върху него, как членът му прониква в нея…
Почти усещаше устата й по себе си, своята уста по нея, вкусът й беше на устните му. Размърда се на седлото, панталоните внезапно му отесняха. Слабините го боляха. Нямаше търпение отново да легне със съпругата си. Предстоеше му истинско сражение със себе си, за да сдържи страстта си до вечерта. Есме вече имаше повече власт над него, отколкото беше смятал да й даде, повече, отколкото заслужаваше. Ако можеше да й вярва, щеше да бъде свободен да я обича с цялото си сърце. Но щеше ли изобщо да дойде този ден?
Данте свърши бързо работата си с Бартоломю и реши да се отбие в „Уайтс“. Забеляза виконт Лонсдейл и се запъти в друга посока. Лонсдейл го настигна, принуждавайки го да му обърне внимание.