на вратата ми тропат мечтите,
оживели от мъртвия сън.
А тука е много студено,
досущ като зимния мраз,
пространството е все едно заледено
и аз оставам без глас.
Не искам дори да помръдна,
не иска дори да умра,
не искам да искам, защото е трудно,
аз искам просто безбрежно да спя.
Зомби
Влязох в системата, заживях с нея,
станах малка частица от глобалния ред,
сега по нейна команда плача и се смея,
досущ като всички останали навред.
Малко по малко отдавах свободата си,
на час по лъжичка приемах правилата,
парче по парче й продавах душата си
и лека по лека се вписвах в играта.
Разбрах, че не мога срещу нея да живея,
разбрах, че така няма да я променя,
разбрах, че трябва да съм част от нея,
разбрах, че само така мога да я разруша.
С насмешка си спомням за старите цели —
съдбовен живот в младежки бунтарски мечти,
те са още вътре в мен, но позакърнели,
мога да ги имам, но да ги поискам ме мързи.
Живея си кротко, тихо, банално,
тя даде ми място в свойте катакомби,
уби детето у мен с реалност — брутално,
а мен… мен системата превърна ме в зомби…
Лед
Сърце от жарава, в стомана обвито,
топи се в живота, направен от лед,
зад думи фалшиви са чувствата скрити,
а истина — само във пламъка блед.
Със крясък от болка троша тишината —
усмивка потайна на тъпа лъжлива шега
забива кинжал от наслада в душата
и носи екстаз нечовешки — тъма и тъга.
Със сълзи от радост заливам словата,
омайни, красиви, студено сами,
не могат тез сълзи обаче да стоплят стената,
разделяща ни — всички различни съдби.
И изводът тежък очите изважда —
лъжи, за да можеш да бъдеш щастлив,
че другото само мъка поражда —
свят чист и стерилен, но толкова сив.
А в истинно сиво никой не иска де мисли
и никой не вижда как истински сиво кървя,
когато умират мечтите красиви, притиснати
в измама стоманена, в лед без душа.
Лъжа
Магьосникът стар ме погледна и рече:
„Момче, зла магия над тебе тежи,
тъга да изпълва живота ти вечно,
горест, скръб, болка и много лъжи“.
Попитах го как таз прокоба да счупя,
а той ме погледна, помисли и каза,
че заклинание от него ще трябва да купя
с цената на туй да обичам и мразя.
Аз дадох му своите чувства най-силни,
свари той отвара, изрече куп странни слова
и даде ми да изпия чая от билки
и каза: „Нека край на проклятието да е това“.
Аз тръгнах към къщи, щастлив и доволен,
с надежда отворих свойта врата,
но вътре ме чакаха скръб, сълзи и болка…
Продал бях сърцето си… за една лъжа…
Прокоба
Тежки окови ръцете ми стягат,
пранги железни на краката ми лягат,
тялото ми върху маса за мъчения е приковано,
съзнанието ми в едно и също положение остава сковано…
Какъв е този затвор, къде съм попаднал,
защо в ямите пъклени пак съм изпаднал?
Плътта ми — овързана, мъчена, гладна,
умът ми — изпразнен, оглупял, мислещ все бавно…
И всеки ден е така — вече години наред,
искам, да изляза оттук, но все не идва моят ред,
оставам обаче в Ада свой окован,
крещя, но никой не чува гласа ми там…
Кой ме прокле със тази тежка прокоба,
защо — някому зло съм направил или просто от злоба,
Дали някой ден ще намеря покой?
вероятно не — все ще живея в затвора, в Пъкъла свой…
Душа
Няма друга тъй дълбока яма
Като тази, във която съм пропаднал,
Няма добро и зло, създавам — руша,
Аз падам и гледам в очите… мойта душа.
С душата ми двама бездушно се гледаме,
С човека у мен нечовешки мълчим,
С крилати копнежи от въздуха падаме,
В студени полета огън топим.
Защо ли е тази борба безнадеждна,
Защо е у мен този порив безумен,
Кога ли най-сетне със себе си аз ще се срещна,
Кога ще потъна безбрежно в покоя безшумен?
Не искам, не мога, не бива, не трябва,
Да ставам един от световната плява,
Не съм аз вселена, аз съм душа —
Уморена, зверска, дарена… от много една…
Никога
Тъмнина навсякъде около мен,
дори и в най-светлия ми ден,
парченца мрак към мене все настъпват,
чернеят, замъгляват, очите ми разкъсват.
Пустота владее цялата вселена,
с живот, движение предмети надарена,
на малки дози тя и мене завладява