В бункер с армирани стъкла съветският президент Антонов наблюдаваше изстрелването през бинокъл, поставен върху статив. До него стояха Сергей Корнилов и генерал Есенин и напрегнато слушаха говорната връзка между космонавтите и космическия център за управление.
— Каква внушителна гледка! — промълви с благоговение Антонов.
— Изстрелване като по наръчник — отбеляза Корнилов. — След четири минути ще достигнат скорост за катапултиране.
— Добре ли върви всичко?
— Да, другарю президент. Всички системи функционират нормално. И следват точното направление.
Антонов продължи да гледа след дългата огнена опашка, докато не я загуби от поглед. Едва тогава въздъхна и се отстрани от бинокъла.
— Е, другари, този космически спектакъл трябва да отклони вниманието на света от поредния полет на американската совалка към новата им орбитална станция.
Есенин кимна в знак на съгласие и стисна рамото на Корнилов.
— Поздравявам те, Сергей. Успя да отнемеш тържествуването на янките за сметка на Съветския съюз.
— Заслугата не е моя — отвърна Корнилов. — Благодарение на механиците ни по извеждане в орбита успяхме да осъществим изстрелването с няколко часа преди тяхното.
Антонов се загледа в небето като хипнотизиран.
— Предполагам, американското разузнаване не подозира, че нашият екипаж не се състои от истински космонавти.
— Измамата е безпогрешна — рече без заобикалки Есенин. — Подмяната на петимата космически физици със специално обучени войници малко преди излитането мина съвсем гладко.
— Надявам се да можем да кажем същото и за програмата за унищожение, която ще замени изпитателните съоръжения с оръжия — вметна Корнилов. — Учените, чиито опити бяха отменени, едва не вдигнаха бунт. А инженерите, на които бе наредено да прередят вътрешността на орбиталната станция, за да вместят нови тегловни коефициенти и да складират допълнителни оръжия, вдигнаха врява, задето им се казва причината за промените в последния момент. Недоволството им положително ще се разчуе.
— Не се тревожи за това — разсмя се Есенин. — Американските космически власти няма да заподозрат нищо, докато връзката им с драгоценната им лунна база не замлъкне.
— Кой оглавява нашата ударна група? — поинтересува се Антонов.
— Майор Григорий Левченко. Специалист по водене на партизанска война. Печелил е много победи срещу бунтовниците в Афганистан. Лично гарантирам за качествата му като лоялен и отличен войник.
Антонов кимна замислен.
— Добър избор, генерале. Но нека той да има предвид, че лунната повърхност е малко по-различна от тази на Афганистан.
— Не се и съмнявам, че майор Левченко ще проведе успешна операция.
— Забравяте американските астронавти, генерале — отбеляза Корнилов.
— В какъв смисъл?
— Снимките показват, че те също са въоръжени. Моля се да не се окажат някои фанатици, които ще бранят до последен дъх лунната си база.
Есенин се усмихна снизходително.
— Молиш ли се, Сергей? И на кого се молиш? Положително не и на някой бог. Защото той и на американците няма да помогне, когато Левченко и хората му предприемат атака. Изходът е предрешен. Физиците няма да могат да отблъснат професионални войници, обучени да убиват.
— И все пак не ги подценявай. Само това имам да добавя.
— Престанете! — скастри ги Антонов. — Не желая да слушам повече за поражение. Майор Левченко има двойно предимство: на изненадата и на превес във въоръжението. След по-малко от шейсет часа ще започне първата истинска битка за космоса. И не очаквам Съветският съюз да я загуби.
В Москва Владимир Полевой седеше зад бюрото си в централата на КГБ, намираща се на площад „Дзержински“, и четеше доклад от генерал Великов. Той не вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Лев Майски и седна без покана. Майски имаше обикновено лице — безлично и безизразно като самия него. Той беше заместник-началник на ръководеното от Полевой Първо главно управление — ръката на КГБ за задгранични операции. Майски проявяваше сдържано отношение към Полевой, но и двамата се уважаваха взаимно.