— Не им ли хвана следата от търговския център?
Хейгън отговори след кратко мълчание.
— Нямах този късмет.
— Съветската лунна станция бе изстреляна преди осем часа — продължи президентът. — Не мога да отлагам повече. Днес следобед ще издам заповед за задържането на всички членове на „тайното ядро“, до които можем да се доберем.
— Кой ще ги задържи, военните или ФБР?
— Нито едните, нито другите. Мой стар приятел от морската пехота ще има тази чест. Вече му предадох списък с имена и адреси. — Президентът изгледа продължително Хейгън и добави: — Казваш, че си разкрил самоличността и на деветимата мъже, Айра, но в доклада си споменаваш само осем имена.
Хейгън се намръщи, но бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.
— Пазех последното име, докато не се уверя напълно, че е замесен. Но анализатор на гласа потвърди подозренията ми.
Президентът пое листа, разгъна го и прочете едно-единствено име, написано на ръка. Свали очилата си и започна да бърше стъклата, сякаш не можеше да повярва на очите си. После прибра листа в джоба си.
— През цялото време го подозирах, но отказвах да повярвам, че е съучастник.
— Недей да съдиш толкова сурово, Винс. Всичките тези мъже са патриоти, а не предатели. Единственото им престъпление е мълчанието им. Вземи случая с Хъдсън и Ериксън. Толкова години са се правили на мъртви. Помисли колко са страдали за приятелите и семействата си. Държавата никога няма да може да им се отплати за направените от тях жертви, нито да оцени напълно резултатите от постижението им.
— Наставляваш ли ме, Айра?
— Да, друже, наставлявам те.
Президентът изведнъж проумя вътрешната борба на Хейгън. Разбра, че сърцето на приятеля му не е склонно на крайна конфронтация. Лоялността на Хейгън запазваше равновесие на ръба на бръснача.
— Премълчаваш нещо, нали, Айра?
— Няма да те лъжа, Винс.
— Значи знаеш къде се крият Хъдсън и Ериксън.
— Да речем, че имам някакво силно интуитивно чувство.
— Мога ли да разчитам, че ще ги доведеш?
— Да.
— Ти си чудесен скаут, Айра.
— Къде искаш да дойдат и кога?
— На Камп Дейвид — отвърна президентът. — Утре в осем сутринта.
— Ще бъдем там.
— Но не мога да включа и теб, Айра.
— А би трябвало, Винс, в знак на любезност от твоя страна. Приеми го като вид възнаграждение. Дължиш ми участие във финала.
Президентът се размисли над думите му.
— Прав си. Това е най-малкото, което ще мога да направя за теб.
Мартин Броган, директорът на ЦРУ, Сам Емет от ФБР и държавният секретар Дъглас Оутс станаха на крака, когато президентът влезе в заседателната зала, следван от Дан Фосет.
— Моля, седнете, господа — покани ги с усмивка президентът.
В продължение на няколко минути, докато изчакваха появата на съветника по националната сигурност, разговорът се състоеше от общи приказки.
— Извинете, че закъснях — каза с влизането си съветникът Алън Мърсиър и побърза да седне. — Нямах време дори да измисля някакво основателно извинение.
— Ето един честен човек — разсмя се Броган. — Какъв ужас!
Президентът извади писалка и я сложи върху бележника си.
— Докъде стигнахме с кубинския договор? — попита той, поглеждайки към Оутс.
— Докато не започнем тайни разговори с Кастро, ще продължим да тъпчем на едно място.
— Има ли някаква вероятност Джеси Лебарон да му е предала последния ни отговор?
Броган поклати глава.
— Много се съмнявам, че е осъществила връзка. Откакто бе свален дирижабълът, нашите източници нямат никакви сведения за нея. Предполага се, че е загинала.
— А някакви сведения за братята Кастро?
— Също никакви.
— Какви са новините от Кремъл?
— Вътрешната борба, която се води между Кастро и Антонов, е на път да излезе на повърхността — отвърна Мърсиър. — Нашите хора в кубинското военно министерство съобщават, че Кастро се готвел да изтегли войските си от Афганистан.
— Това решава въпроса — обади се Фосет. — Антонов няма да стои със скръстени ръце и да позволи това да се случи.
Емет се наведе напред и събра ръце върху масата.
— Значи трябва да се върнем с четири години назад, когато Кастро поиска да бъде освободен да изплаща дори символично десетте милиарда долара дълг към Съветския съюз от заеми, натрупвани непрекъснато от шейсетте години насам. Той се оказа икономически притиснат в ъгъла и трябваше да превие врат, когато Антонов поиска от него да изпрати войски в Афганистан. И то не само няколко малки роти, ами почти двайсет хиляди мъже.