— Засичаш ли нещо с датчиците?
Помощникът му заговори в един от телефоните на командния пункт.
— На радарния екран няма нищо, капитане. От хидролокаторната съобщиха за малък обект, но преди минута връзката е прекъснала.
— Как го определиха?
Отговорът се забави и въпросът бе повторен.
— Операторът казва, че приличал на малък извънбордов двигател, не повече от двайсет конски сили.
— Много е съмнително това нещо — каза Фултън. — Искам да го провериш. Намали скоростта до една трета и дай пет градуса наляво.
Той отново доближи око до окуляра на перископа и увеличи изображението. После, изумен, бавно се отдръпна.
— Дай заповед за излизане на повърхността.
— Видяхте ли нещо?
Той кимна безмълвно.
Всички в командния пункт загледаха очаквателно Фултън. Пръв се обади помощникът му.
— Ще ни кажете ли какво е, капитане?
— Вече двайсет години съм по море — заговори Фултън — и си мислех, че съм видял почти всичко. Но да пукна, ако там горе, на стотина мили от най-близката суша, в една вана за къпане, няма човек!
41.
Откакто дирижабълът изчезна, адмирал Сандекър рядко напускаше кабинета си. Беше се затрупал с работа, която скоро загуби всякакво значение. Родителите му, макар и вече доста възрастни, бяха все още живи, живи бяха и брат му, и сестра му. Така че практически Сандекър не бе преживявал лична трагедия.
Годините, прекарани във военноморските сили, бяха развили чувството му за всеотдайност към задълженията си. Малко време му оставаше за задълбочени връзки с жени, а добрите му приятели — предимно от средите на военноморските сили — се брояха на пръсти. Издигаше стена около себе си, между началниците и подчинените си и запазваше средно положение. Зае командващ пост, преди да навърши петдесет години, но в общи линии бездействаше.
Когато Конгресът одобри назначаването му за главен директор на Националната агенция за морски и подводни проучвания, той живна отново. Завърза топли приятелски връзки с трима коренно противоположни мъже, които дълбоко го уважаваха, но не се отнасяха към него по-различно от всеки посетител в бара, седнал на съседния стол.
Предизвикателствата, пред които се изправяше НЮМА, ги събираха непрекъснато. Ал Джордино — общителен човек, който с необяснима радост предлагаше услугите си да участва в най-неблагодарните проекти и тайно отмъкваше от скъпите пури на Сандекър. Руди Гън, който изпипваше всичко до съвършенство, беше роден за организатор на програмите и не можеше да си създава врагове, дори и да искаше. И накрая Пит, който беше направил повече от всекиго, за да разбуди творческия дух на Сандекър. Двамата скоро станаха близки като баща и син.
Безгрижното отношение на Пит към живота и саркастичното му остроумие оставяха следи след него като опашка на комета. Той не можеше да влезе някъде и да не разведри атмосферата. Колкото и да се опитваше, Сандекър не успяваше да пропъди спомените за тях тримата, да загърби миналото. Той се облегна назад на стола, затвори очи и се отдаде на скръбта си. Да загуби и тримата наведнъж, беше толкова потресаващо, че умът му не можеше да го побере.
Докато мислеше за Пит, сигналният бутон на частния му телефон светна и последва приглушен звън. Сандекър разтри набързо слепоочията си и вдигна слушалката.
— Да?
— Джим, ти ли си? Взех частния ти номер от общ приятел в Пентагона.
— Съжалявам, но съзнанието ми витае другаде и не мога да разпозная гласа.
— Обажда се Клайд. Клайд Монфорт.
Сандекър се напрегна.
— Клайд? Какво се е случило?
— Току-що получих съобщение от една наша ударна подводница, завръщаща се от десантни учения в Ямайка.
— Какво общо имам аз с това?
— Капитанът на подводницата съобщава, че преди двайсетина минути взел на борда корабокрушенец. Качването на борда на непознати не е обичайна процедура за ядрените ни подводници, но въпросният човек твърдял, че работел при теб и страшно се разгневил, когато капитанът не му разрешил да изпрати съобщение.
— Пит!
— Позна — отвърна Монфорт. — Точно така се е представил. Дърк Пит. Ти откъде знаеш?
— Слава богу!
— Твой човек ли е?