— Той може и да не е в състояние да ги осветли върху нещо.
— Вероятно имате право — рече уморено президентът. — Очаквам прекалено много. Винаги очаквам прекалено много.
Той затвори телефона и изпусна дълбока въздишка. Постоя за миг, докато събере мислите си, а после ги избута в една ниша в съзнанието си за по-късна употреба — техника, която всеки президент рано или късно усвояваше. Да се прехвърлят мислите от дадена кризисна ситуация към всекидневни задачи и обратно, с лекотата на щракане на ключ за лампа, беше изискване, което работата налагаше.
Фосет познаваше всяко настроение на президента и търпеливо го изчака. Накрая рече:
— Няма да е лошо и аз да присъствам на разпита.
Президентът го погледна с унил поглед.
— Ти ще дойдеш с мен в Кемп Дейвид след изгрев-слънце.
Фосет го погледна тъпо.
— Не съм записал нищо в програмата, което да включва отиване в Кемп Дейвид. По-голямата част от сутринта ви е запълнена със срещи с лидери на конгресни партии във връзка с предложения бюджет.
— Те ще почакат. Утрешната среща ми е по-важна.
— Като началник на кабинета ви мога ли да попитам с кого ще се срещнете?
— С група мъже, които се наричат „тайното ядро“.
Фосет изгледа продължително президента, свивайки бавно устни.
— Не ви разбирам.
— А би трябвало, Дан. Нали си един от тях.
Преди смаяният Фосет да успее да каже нещо, президентът напусна кабинета и се върна на приема.
42.
Силният удар на колелата на колесника в пистата събуди Пит. Небето около военноморския реактивен самолет беше все още тъмно. Но през малкия прозорец се виждаха първите оранжеви ивици, известяващи за новия ден.
Пришките му от постоянното триене във ваната не му позволяваха да заеме седнало положение и през цялото време Пит спа свит на една страна. Чувстваше се ужасно и жадуваше за нещо друго, освен безкрайните количества плодов сок, с който го бе наливал загриженият лекар в подводницата.
Запита се как ли ще постъпи, ако някога отново се срещне с Фос Глай. И най-жестокото наказание, което му минаваше през ума, му се струваше недостатъчно. Мисълта за мъченията, на които Глай е подлагал Джеси, Джордино и Гън, не му даваше мира. Изпитваше вина, задето избяга.
Воят на реактивните двигатели затихна и вратата се отвори. Той заслиза сковано по стълбичката и се озова в прегръдките на Сандекър. Адмиралът дори рядко се ръкуваше, затова неочакваният му израз на чувства изненада Пит.
— Май приказката за черния гологан ще се окаже вярна — заговори със сипкав глас Сандекър.
— И е добре, че не се губи — отвърна усмихнат Пит.
Сандекър го хвана за ръка и го поведе към спрялата наблизо кола.
— В главната квартира на ЦРУ в Лангли те чакат, за да те разпитат.
Пит рязко спря и кратко оповести:
— Те са живи.
— Живи? — изуми се Сандекър. — Всички ли?
— Руснаците ги държат в плен, а един изменник ги измъчва.
По лицето на Сандекър се изписа недоумение.
— Нима си бил в Куба?
— На един от външните й острови — уточни Пит. — Трябва час по-скоро да уведомим руснаците за бягството ми, за да им попречим да…
— Говори по-бавно — прекъсна го Сандекър. — Не мога да следя мисълта ти. Или най-добре изчакай да разкажеш всичко, когато стигнем в Лангли. Подозирам, че си паднал във вира и си излязъл с джобове, пълни с пъстърва.
По време на полета над града започна да вали. Пит оглеждаше през плексигласовото предно стъкло разположената върху 219 акра площ постройка от сив мрамор и бетон, приютяваща шпионската армия на Америка. От въздуха тя изглеждаше запустяла, жива душа не се виждаше по алеите. Дори само четвърт от паркинга бе зает. Единствената човешка форма, която мерна Пит, беше статуята на най-известния шпионин на страната Натан Хейл, който бе допуснал грешката да бъде заловен и впоследствие бе обесен.
На летището за хеликоптери чакаха двама висши офицери с разтворени чадъри.
Всички забързаха към сградата, където Пит и Сандекър бяха въведени в просторна заседателна зала. Вътре имаше шестима мъже и една жена. Мартин Броган пристъпи напред и подаде ръка на Пит, след което го представи на останалите. Пит само кимаше и мигом забравяше имената им.
Броган продължи: