Генерал Фишър стрелна с поглед Хъдсън, после отново погледна президента и сви рамене.
— Не мога да кажа. Никога не сме предвиждали въоръжено нападение над колонията. Доколкото си спомням, единственото оръжие на базата се състои от две пушки и ракетна пускова уредба.
— Между другото, за кога е определено колонизаторите ви да напуснат луната?
— Трябва да излетят след около трийсет и шест часа — отвърна Хъдсън.
— Любопитно ми е — продължи президентът, — как смятат да преминат през плътния атмосферен слой на земята? Лунното им транспортно средство положително няма тази способност.
Хъдсън се усмихна.
— Те ще се върнат на космодрума „Кенеди“ на Кейп Канаверал с космическа совалка.
Президентът въздъхна.
— С „Гетисбърг“ значи. Глупаво е, че не се сетих за това. Тя вече се е скачила с космическата ни станция.
— Екипажът й още не е уведомен — каза Стив Буш от НАСА, — но в мига, в който видят внезапната поява на колонизаторите на транспортното средство, те с охота ще пожелаят да вземат още пътници на борда си.
Президентът замълча и огледа един по един членовете на „тайното ядро“. Лицето му внезапно доби мрачен израз.
— Парещият въпрос, пред който сме изправени, господа, е дали колонизаторите от Джърси ще оцелеят, за да предприемат обратното пътуване.
44.
— Наистина ли очаквате да се справите успешно? — попита Пит.
Полковник Рамон Клайст, офицер от запаса към морската пехота на САЩ, се поклати на пети и се почеса по гърба с късия си бастун.
— Доколкото можах да преценя обстоятелствата, да, вярвам, че мисията ще бъде изпълнена успешно.
— Съмнявам се, че толкова сложна задача може да протече напълно безпрепятствено — отбеляза Пит. — Според мен разрушаването на обекта и антената, плюс убийството на Великов и персонала му е твърде голяма лъжица за устата ви.
— Вашите показания като очевидец и нашите тайно направени въздушни снимки потвърждават, че са нужни само леки отбранителни мерки.
— От колко души се състои отрядът ви? — попита Пит.
— С вас, от трийсет и един.
— Ще разбутате гнездо на стършели. Руснаците положително ще открият кой се рови в тайната им база.
— Това сме го предвидили — отвърна безгрижно Клайст.
Полковникът стоеше изправен като бастун, гръдният му кош заплашваше да се пръсне под ризата на цветя. Пит предположи, че мъжът е някъде към шейсетте си години. Имаше леко тъмна кожа, беше роден в Аржентина, единствено дете на бивш офицер от Ес Ес, избягал тук след войната, и на дъщерята на либерийски дипломат. Бил изпратен да учи в частно училище в Ню Йорк, но скоро след това прекъснал и решил да прави кариера в морската пехота.
— Мисля, че има негласно споразумение между ЦРУ и КГБ: „Ние няма да пипаме вашите агенти, ако и вие не пипате нашите“.
Полковникът хвърли невинен поглед към Пит.
— Какво ви кара да мислите, че ние ще вършим мръсната работа?
Пит не отговори, гледаше Клайст и го чакаше да продължи.
— Мисията ще бъде изпълнена от кубинските специални войски по охраната — поясни Клайст. — Те са нещо като нашите „тюлени“. И ако трябва да съм честен, това са добре обучени изгнаници, облечени в истинско кубинско бойно облекло. Дори бельото и чорапите им ще бъдат стандартно кубинско военно производство. Оръжията, ръчните часовници и останалата екипировка ще бъдат съветско производство. И за да поддържаме впечатлението докрай, приземяването ще стане откъм кубинската страна на острова.
— Всичко е много точно изпипано.
— Стараем се да си вършим отлично работата.
— Вие ли ще ръководите мисията?
Клайст се усмихна.
— Не, вече съм стар, за да скачам от вълните на брега. Ударният отряд ще бъде воден от майор Анджело Кинтана. Ще се запознаете с него в лагера ни на Сан Салвадор. Аз ще бъда на ПССП.
— На какво?
— Подводен съд със специално предназначение — поясни Клайст. — Това е вид подводница, построена специално за мисии от този род. Малко хора знаят за съществуването й. Ще се уверите, че е направена много хитро.