— Спомняте ли си кой го е наел за тази работа?
— О, не, беше толкова отдавна — отвърна Конд. — Знам, че беше станал съдружник на човек, започнал дейността си само с няколко банкноти. Водолазният екип на Ханс беше стар и износен. Костюмът му имаше поне петдесет кръпки. Работеше ден за ден и изкарваше толкова, колкото да живее сносно. Но след време дойде направо тук и купи чисто нов пълен водолазен костюм, като плати в брой.
— Много ви благодаря за помощта — рече Пит.
— Няма защо. Радвам се, че се обадихте. Ако нещо ви интересува, на ваше разположение съм. Мога ли да ви попитам къде точно намерихте шлема?
— В една отдавна потънала стоманена развалина близо до Бахамските острови.
Конд разбра каква е работата. Замълча за миг, после рече:
— Значи горкият Ханс така и не е изплувал на повърхността. Е, предполагам, че е предпочел да свърши по този начин, отколкото в легло.
— Сещате ли се за някой друг, който може би помни Ханс?
— Не. Всички гмуркачи от онова време вече не са между живите. Мога да ви насоча единствено към вдовицата на Ханс. Тя продължава да ми праща коледни картички. Живее в старчески дом.
— Знаете ли как се казва този дом и къде се намира?
— Мисля, че се намира в Лийсбърг, щата Вирджиния. Но нямам спомен за името му. Като стана дума за имена, вдовицата му се казва Хилда.
— Благодаря ви, господин Конд. Направихте ми голяма услуга.
— Ако дойдете някой път в Балтимор, господин Фармър, отбийте се тук. Ще можем по-дълго да си побъбрим за старото време.
— С удоволствие — отвърна Пит. — Дочуване.
Пит затвори телефона и набра отново номера на Джени Мърфи. Помоли я да се обади на всички домове за стари хора в района на Лийсбърг и да пита за Хилда Кронбърг.
— Какво всъщност търсите? — попита го Алис.
Пит се усмихна.
— Търся Елдорадо.
— Много смешно!
— Това им е лошото на хората от ЦРУ — рече Пит, — че изобщо не разбират от шега.
45.
Лекотоварният автомобил „Форд“ отби по алеята за коли на частния старчески дом „Уинтроп“ и спря пред служебния вход. Автомобилът беше боядисан в яркосиньо, с изрисувани букети цветя от двете страни. Златни букви рекламираха „Дом на цветята“.
— И не се бавете, ако обичате — предупреди го нетърпеливо Алис. — След четири часа трябва да сте в Сан Салвадор.
— Ще се постарая — отвърна Пит и скочи от автомобила, облечен с униформа на шофьор на фирмата и с букет от рози в ръка.
— Още се чудя как успяхте да предумате господин Броган да ви разреши тази разходка.
Пит се усмихна и преди да затвори вратата, подметна:
— Беше прост начин на изнудване.
Частният старчески дом „Уинтроп“ представляваше идилично място за прекарване на годините в залеза на живота. Тук имаше игрище за голф с девет дупки, закрит плувен басейн, елегантна трапезария и оформени от естествения пейзаж пищни градини. Основната сграда приличаше повече на хотел с пет звезди, отколкото на безличен санаториум.
Очаквах да видя овехтял дом за бедни стари хора, помисли си Пит. „Уинтроп“ издаваше изискан вкус и беше предназначен за заможни старци. Пит се зачуди как тъй вдовицата на един гмуркач, който едва е свързвал двата края, може да си позволи такъв лукс.
Той влезе през страничната врата, приближи се до рецепцията и повдигна букета.
— Имам доставка за госпожа Хилда Кронбърг.
Момичето го погледна право в очите и се усмихна. Пит я намери за много красива с тъмночервената коса, дълга и блестяща, сиво-сините очи и тясното лице.
— Оставете ги тук, на плота — каза тя мило. — Ще повикам санитаря да й ги занесе.
— Трябва лично да й връча букета — отвърна Пит. — Придружен е с устно съобщение.
Момичето кимна и посочи една врата в дъното на фоайето.
— Проверете край басейна, вероятно госпожа Кронбърг е там. Но не очаквайте от нея бистър ум, тя живее в свят извън действителността.
Пит й благодари и съжали, че не направи опит да я покани на вечеря. Той мина през вратата и тръгна покрай басейна. Остъкленото помещение беше оформено като хавайска градина — с камък от черна лава и водопад.
След като попита две възрастни жени за Хилда Кронбърг, той я намери седнала в инвалидна количка, с поглед във водата и с реещи някъде другаде мисли.