— Госпожа Кронбърг?
Тя вдигна глава и засенчи очите си с една ръка.
— Да?
— Казвам се Дърк Пит. Извинете, мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Господин Пит, тъй ли? — попита тя с тих глас и огледа униформата му и букета. — Какви въпроси има да ми задава момче, доставящо цветя?
Пит се усмихна на определението „момче“ и й подаде букета.
— Свързани са с покойния ви съпруг Ханс.
— С него ли сте тук? — усъмни се тя.
— Не, сам съм.
Хилда беше болнаво слаба и кожата й прозираше като пергаментова хартия. Лицето й беше силно гримирано, косата умело боядисана. С диамантените й пръстени можеше да се купи малък парк автомобили „Ролс-ройс“. Пит предположи, че е поне петнайсет години по-млада от седемдесет и петте, на които изглеждаше. Хилда Кронбърг имаше вид на жена, която чака смъртта си. И все пак, когато се усмихна, споменавайки името на съпруга си, очите й като че ли също се усмихнаха.
— Изглеждате твърде млад, за да се познавате с Ханс — рече тя.
— Господин Конд от „Уихокън“ ми разказа за него.
— А, да, Боб Конд. Той и Ханс бяха стари ортаци на покер.
— Омъжвала ли сте се повторно след смъртта му?
— Да, омъжих се.
— Но продължавате да носите неговото име.
— Това е дълга история, която не би ви заинтересувала.
— Кога за последен път видяхте Ханс?
— Беше един вторник. Видях го, като отплува с парахода „Монтерей“ за Хавана на десети декември, петдесет и осма. Ханс винаги гонеше недостижимото. Тръгна със свой партньор да търси поредното съкровище. Закле се да намери достатъчно злато, за да ми купи къщата, за която цял живот съм мечтала. За жалост обаче, той повече не се върна.
— Помните ли кой беше партньорът му?
Меките й черти на лицето изведнъж се сковаха.
— Какво искате да узнаете, господин Пит? Кого представлявате?
— Ръководител съм на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания — отвърна той. — Докато проучвах един потънал кораб на име „Циклопи“, се натъкнах на труп, който вероятно е на съпруга ви.
— Намерили сте Ханс?! — възкликна изненадана тя.
— Не мога да твърдя със сигурност, че трупът е негов, но водолазната каска на главата ме доведе до това предположение.
— Добър човек беше Ханс — рече старицата замислено. — Може и да не печелеше много, но двамата водехме приличен живот, докато… докато той не се спомина.
— Одеве ме попитахте дали не съм с него — припомни й Пит предпазливо.
— Това е неприятна семейна тайна, господин Пит. Но едно ще ви кажа: за мен се полагат големи грижи тук. Той следи как се отнасят с мен. Не се оплаквам. Оттеглянето ми от действителния живот си е лично мой избор… — Гласът й се загуби, погледът й стана далечен.
Пит реши, че трябва да я разпита докрай, преди да се е затворила в черупката, която сама си бе изградила.
— Той ли ви каза, че Ханс е убит?
Клепките на Хилда трепнаха за миг, после тя поклати безмълвно глава.
Пит приклекна до нея и хвана ръката й.
— Спасителното му въже и маркуча за сгъстен въздух са били прерязани, докато е работил под водата.
Тя видимо потръпна.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото е самата истина, госпожо Кронбърг. Повярвайте ми. Онзи, който е работил заедно с Ханс, го е убил, за да открадне дяла му от съкровището.
В продължение на една минута Хилда изглеждаше като изпаднала в транс.
— Значи знаете за съкровището Ла Дорада — рече най-накрая тя.
— Да. Знам и как е попаднало на „Циклопи“. Знам още, че Ханс и партньорът му са го извадили.
Хилда започна да си играе с един от диамантените си пръстени.
— Дълбоко в себе си винаги съм подозирала, че Рей е убил Ханс.
По лицето на Пит бавно се изписа израз на късно проумяване. Той предпазливо реши да рискува.
— Наистина ли мислите, че Рей Лебарон е убил Ханс?
Тя кимна.
Неочакваното просветление дойде изненадващо за Пит и му бяха нужни няколко мига, за да подреди мислите си.
— И мотивът е бил съкровището, така ли? — попита той тихо.
— Не — поклати глава старицата. — Мотивът бях аз.
Пит не каза нищо, изчака я да продължи.
— Навремето — подхвана тя шепнешком — бях млада и хубава. Можете ли да повярвате, че съм била хубава, господин Пит?