— А именно колонията Джърси.
— В лунния им десантен кораб има седем души — продължи президентът. — За управлението му са нужни двама пилоти инженери. Значи останалите са за битка.
— Ние сме общо десет — каза Стайнмец. — Двама срещу един не е чак толкова плашещо това неравенство.
— Само че те ще са въоръжени и добре обучени. Тези мъже ще представляват най-смъртоносният екип, който руснаците ще хвърлят в сражение.
— Много мрачна картина рисувате, господин президент. Какво ни предлагате да правим?
— Вие постигнахте много повече работа, отколкото някой от нас е имал правото да очаква. Но картите са подредени във ваш ущърб. Затова разрушете колонията и се махайте оттам, преди да се е проляла кръв. Искам вие и хората ви да се върнете благополучно на земята, за да бъдете удостоени с почестите, които заслужавате.
— Явно, не сте съвсем наясно на какво сме се подлагали, за да изградим всичко това тук.
— Каквото и да сте направили, то не струва колкото живота ви.
— Шест години живяхме между живота и смъртта — рече бавно Стайнмец. — Още няколко часа няма да имат значение.
— Не се погубвайте заради една безумна битка — възрази президентът.
— Съжалявам, господин президент, но вие разговаряте с човек, който загуби баща си на един малък пясъчен атол, наречен Уейк. Готов съм да поставя предложението ви на гласуване, макар че вече знам какъв ще е резултатът. Другите момчета също няма да си плюят на петите. Така че, оставаме и ще се бием.
Президентът се изпълни едновременно с гордост и с чувство на поражение.
— С какво оръжие разполагате? — попита той с уморен глас.
— Арсеналът ни се състои от една употребявана пускова уредба за ракети, в която има само един снаряд, една пушка „Нешънъл Мач“ М-14 и един двайсет и два калибров пистолет. Купихме ги, за да направим няколко експеримента с гравитацията.
— Руснаците ще ви превъзхождат, Илай — отчаян рече президентът. — Толкова ли не го проумяваш?
— Не, сър. Отказвам да напускам заради техническата страна на въпроса.
— Каква техническа страна?
— Ами руснаците са гостите, а не ние.
— Е, и?
— Това ни прави играчи на собствен терен — измъкна се хитро Стайнмец. — А играчите на собствен терен винаги имат предимство.
— Те кацнаха! — изрева Сергей Корнилов и удари юмрук в дланта си. — „Селенос 8“ е вече на луната!
Под залата за наблюдение, определена за специални гости, на етажа, на който се намираше съветският космически команден център, космическите инженери и техници избухнаха в диви крясъци и ръкопляскания.
Президентът Антонов вдигна чаша с шампанско.
— За славата на Съветския съюз и партията!
Тостът беше повторен от високопоставени служители от Кремъл и военни от висок ранг, които изпълваха залата.
— За нашия трамплин към Марс! — вдигна чашата си генерал Есенин.
— Точно така, точно така! — отвърна хор от гърлени гласове. — Към Марс!
Антонов остави празната си чаша върху подноса до него и се обърна към Есенин. Лицето му изведнъж доби сериозен вид.
— Кога най-рано майор Левченко ще се озове до лунната база? — попита го той.
— Като пресметнем времето за обезопасяване на системите на космическия кораб, за запознаване с терена и за разположението на хората ни за атака, според мен ще са нужни четири часа.
— На какво разстояние се намира базата от мястото за кацане?
— „Селенос 8“ е програмирана да кацне зад верига от ниски хълмове на по-малко от три километра от мястото, където „Селенос 4“ откри астронавтите — отвърна генералът.
— Доста близо ми се струва — каза Антонов. — Ако американците проследят спускането, Левченко губи всяка възможност да ги изненада.
— Те едва ли са разбрали какво им готвим.
— Не си ли обезпокоен?
— Предимството ни е в опита на Левченко и превъзходството ни на бойната сила, другарю президент. — По лицето на Есенин се изписа израз, наподобяващ израза на боксов треньор, който току-що е пратил на ринга боксьора си да се бие срещу еднорък противник. — Американците са изправени пред ситуация, в която е невъзможно да победят.