48.
След като стигна до входа на „подлунната“ база на колонията Джърси, Стайнмец спокойно паркира лунохода и бавно се промъкна в съоръжението. Не бързаше, защото почти осезателно чувстваше как погледът на Левченко следи всяко негово движение. Но щом се изгуби от полезрението на руснаците, той спря досами шлюзовата камера и бързо се провря през един малък страничен тунел, който плавно прорязваше нагоре вътрешната страна на кратерния склон. Всяка негова стъпка вдигаше облак прах, който изпълваше тесния проход и той трябваше постоянно да избърсва защитната си козирка, за да може да вижда.
След петдесет крачки Стайнмец приклекна и запълзя през един отвор с излаз към малък шелф, който бе замаскиран с голямо парче сив плат и напълно се сливаше с повърхността наоколо. Там друга фигура със скафандър лежеше по корем и гледаше през телескопичния мерник на пушката си.
Уили Шей, геофизикът на колонията, усети присъствието на Стайнмец едва когато последният застана до него.
— Не мисля, че им направи голямо впечатление — каза той с лек бостънски акцент. — Славяните са на път да атакуват базата.
Отвисоко разположената си позиция Стайнмец ясно виждаше как майор Левченко и хората му напредват през долината. Движеха се като ловци, дебнещи плячката си, и не си правеха труда да използват за прикритие склоновете на кратера. Рохкавата почва от шисти щеше да забави придвижването им. Вместо това те ту подскачаха на зигзаг по равната повърхност, ту залягаха по очи през един-два метра, използвайки за прикритие всеки по-голям скален блок или пукнатина на терена. Един добър стрелец едва ли би сметнал тези непрекъснато местещи се насам-натам и изплъзващи се фигури за лесни мишени.
— Изстреляй един патрон на три метра пред водача им — нареди Стайнмец. — Искам да видя реакцията им.
— Ако засекат честотата ни, ще издадем всяка наша стъпка — възрази Шей.
— Те нямат време да търсят честотата ни. Млъквай и стреляй!
Шей сви рамене под скафандъра си, взря се през нишковия кръст на оптичния уред и натисна спусъка. Изстрелът се чу странно тих, тъй като на луната нямаше въздух, който да пренесе звуковите вълни.
Облак прах се вдигна пред Левченко и той се просна върху лунната почва. Хората му веднага го последваха и загледаха над мерниците на автоматичните си оръжия в очакване на още изстрели. Но такива не последваха.
— Някой видя ли откъде се стреля? — попита Левченко.
Отговорите бяха отрицателни.
— Те се прицелват, за да измерят обхвата — каза сержант Иван Островски. Кален ветеран от афганистанските боеве, той не можеше да повярва, че на луната ще се води битка. Мъжът посочи с пръст на двеста метра напред и попита: — Според вас какви са онези цветни скали там, майоре?
Едва сега Левченко забеляза няколкото скални блока, пръснати в разпокъсана редица из долината и боядисани с оранжево-жълта боя.
— Съмнявам се, че имат нещо общо с нас — отвърна той. — Може би са поставени тук за някакъв експеримент.
— Струва ми се, че изстрелът дойде от долен ъгъл — обади се Петров.
Левченко извади бинокъла от джоба на бедрото си, нагласи го на статива и внимателно обходи с поглед склона и ръба на кратера. Слънцето беше ослепително бяло, но без въздуха, необходим да разпръсне светлината, астронавт, застанал в сянката на скалната формация, щеше да е почти невидим.
— Нищо не се вижда — рече той накрая.
— Ако ни чакат да се приближим до пукнатината, ще получат малка дажба амуниции.
— След още триста метра ще знаем що за посрещане са ни устроили — смънка под носа си Левченко. — Стигнем ли веднъж до парниците, ще ги използваме за прикритие и изобщо няма да се виждаме от входа на пещерата. — Той се изправи на едно коляно и махна с ръка напред. — Разгърнете се и бъдете нащрек.
Четиримата съветски воини скочиха заедно с него на крака и се втурнаха напред. Тъкмо стигнаха до оранжевите скали, и нов куршум се заби във финия пясък пред тях. Всички тутакси залегнаха по очи — неравна редица от бели фигури, чиито защитни козирки пред лицата им проблясваха от силните слънчеви лъчи.
Само стотина метра ги деляха от парниците, но честите им повръщания изсмукваха енергията им. Бяха издръжливи като всички воюващи мъже в света, но сега, редом с чуждата заобикаляща ги среда, трябваше да се преборват и с космическата болест. Левченко знаеше, че хората му са способни да проявят твърдост, надхвърляща далеч нормалните граници, и разчиташе на тях. Но ако до един час не стигнеха до безопасната вътрешност на колонията, вероятността да се върнат обратно до космическия им кораб, преди да са се изчерпали системите им за поддържане на жизнените функции, беше много малка. Той обяви едноминутна почивка, докато извърши нов оглед на терена пред тях.