Върху тялото му падна сянка, той се надигна и седна на пясъка. До него стоеше тъмнокож човек, облечен със свободно падаща памучна риза върху къси панталони. Имаше гладко сресана гарвановочерна коса и огромни мустаци. От набръчканото му от вятъра и слънцето лице гледаха тъжни очи, а когато се усмихна устните му едва помръднаха.
— Господин Пит?
— Да.
— Не сме се запознавали официално, аз съм майор Анджело Кинтана.
Пит стана и двамата се ръкуваха.
— Вие ще ръководите мисията, нали?
Кинтана кимна.
— Полковник Клайст ми се оплака, че непрекъснато му вадите душата.
— Оставих приятели, които сигурно с последни сили се борят за живота си.
— Аз също оставих приятели в Куба, господин Пит. Само че те изгубиха битката с живота. А и брат ми и баща ми умряха в затвора само защото един член на техния местен комитет, който дължеше пари на семейството ми, ги обвини в противореволюционна дейност. Съчувствам на загрижеността ви, но не си присвоявайте монопол над скръбта.
Пит не му отвърна със същото съчувствие. Кинтана правеше впечатление на човек, който не мислеше дълго за скръбта.
— Докато вярвам, че все още има надежда, няма да престана да пришпорвам нещата — заяви той твърдо.
Кинтана му се усмихна непринудено. Хареса му онова, което видя в погледа на Пит. Прецени, че на Пит може да се разчита, в случай че положението стане опасно. Упорит човек, който не допуска да се стига до провал.
— Значи вие сте този, който е извършил гениално бягство от главната квартира на Великов.
— Цял тон късмет изигра огромната роля.
— Как ще опишете духа на войските, които пазят военния обект?
— Ако имате предвид душевното им състояние, според мен те са отегчени до мозъка на костите си. Освен това руснаците не са свикнали на изтощителната влажност на тропиците. В общи линии са лениви.
— Колко души патрулират на острова?
— Доколкото видях, николко.
— А на караулката до главния портал?
— Само двама.
— Доста хитър е този Великов.
— Предполагам, че го уважавате за приумицата му да направи така, че островът да изглежда безлюден.
— Правилно предполагате. Очаквах малък взвод от пазачи и обичайните съветски предохранителни мерки. Великов обаче не мисли като руснак. Той мисли по американски, изпипва нещата като японец и действа бързо като германец. Проницателен човек.
— И аз така съм чувал.
— Но доколкото знам, вие сте се срещали с него.
— Проведохме няколко разговора.
— И какво е впечатлението ви от него?
— Обича да чете „Уолстрийт Джърнъл“.
— Само това ли?
— Говори английски по-добре от мен. Ноктите на ръцете му са чисти и грижливо изрязани. И ако е прочел половината от книгите и списанията в библиотеката си, значи знае повече за Съединените щати и данъкоплатците им, отколкото половината от политиците във Вашингтон.
— Вероятно вие сте единственият западняк на свобода, който се е срещал лице с лице с него.
— Уверявам ви, не беше никак приятно.
Кинтана замислено разрови пясъка с палеца на крака си.
— Да се остави толкова жизненоважен обект с лека охрана си е чиста покана за влизане в него.
— Не и ако Великов узнае, че сте на път за там — рече Пит.
— Добре, кубинската локаторна мрежа и руските разузнавателни спътници могат да откриват всеки самолет и кораб в обсег от осемдесет километра. Но подводният подстъп лесно може да се изплъзне от координатната им мрежа за откриване на цели. — Кинтана се усмихна. — Във вашия случай плавателният ви съд е бил твърде малък, за да се появи на екрана на локатора.
— Наистина, нямах богат инвентар от океански плавателни съдове — подхвърли шеговито Пит, после стана сериозен и допълни: — Но вие пренебрегвате нещо.
— Какво?
— Умът на Великов. Сам казахте, че е проницателен човек. Не с построил крепост, гъмжаща от мини и бетонни бункери по една проста причина — просто не се е налагало. Вие и полковник Клайст сте наивни оптимисти, ако си мислите, че една подводница или вашето петесе, или както там го наричате, може да пробие охранителната му мрежа.
Кинтана събра вежди.