— Боже господи! И наш патрулен хеликоптер го свали, нали?
— Да, беше глупава постъпка — призна Раул. — Никой не е оцелял.
По лицето на Фидел се изписа смут.
— Но защо тогава Държавният департамент обвинява нас за залавянето на госпожа Лебарон и екипажът й?
— Нямам представа.
— Защо ме държат в неведение по тия въпроси?
— Беше ти изпратен доклад, но и той, като много други, не бе прочетен. Стана трудно да се добере до теб човек, братко. Вече не обръщаш внимание на подробностите, както някога.
Фидел бясно започна да навива влакното на макарата и освободи ремъка от раменете си.
— Кажи на капитана да върне лодката в пристанището.
— Какво смяташ да правиш?
Фидел се усмихна широко с пурата в уста.
— Отивам на лов за патици.
— Сега? Днес?
— Още щом слезе на брега. Отивам да се скрия в убежището си извън Хавана и ти идваш с мен. Ще се уединим там, без да вдигаме телефона, без да се срещаме с никого до Деня на образованието.
— Мислиш ли, че е разумно да оставим американския президент в недоумение и да се изолираме от съветската заплаха за намеса във вътрешните ни работи?
— Какво толкова може да стане? Колелата на американските външни връзки се въртят със скоростта на каруца. След като тайният му пратеник е мъртъв, на президента не му остава нищо друго, освен да гледа в една точка и да чака следващата ми размяна. Колкото до руснаците, моментът им да предприемат хода си още не е назрял. — Той потупа леко Раул по рамото. — Горе главата, братко! Какво може да се случи през следващите пет дни, което ти и аз да не можем да контролираме?
Раул разсеяно се запита същото. Запита се обаче и още нещо: защо го побиха ледени тръпки под палещото карибско слънце?
Беше малко след полунощ, когато вратите на асансьора се отвориха и в кабинета на генерал Великов пристъпи Лев Майски. Генералът застана вдървен до бюрото си и го поздрави хладно.
— Другарю Майски? Какво неочаквано удоволствие.
— Моите почитания, другарю генерал.
— Да ви предложа нещо освежително за пиене?
— Тази проклета влага не се издържа — отвърна Майски, като избърса с ръка челото си и огледа потта по пръстите си. — Чаша изстудена водка ще ми се отрази добре.
Великов вдигна телефонната слушалка и направи поръчката. После му направи знак да седне.
— Моля, настанете се удобно.
Майски се отпусна тежко в мекото кожено кресло, чувстваше се уморен и отегчен от дългото пътуване.
— Съжалявам, че не бяхте предупреден за пристигането ми, генерале, но другарят Полевой реши да не рискува да ви съобщи новите инструкции по телефона, опасявайки се, че подслушвателните средства на американското управление за национална сигурност могат да ги засекат и разшифроват.
Великов вдигна едната си вежда и се вгледа внимателно в Майски.
— Нови инструкции ли?
— Да, касаещи много сложна операция.
— Надявам се, че шефът на КГБ не ми нарежда да отложа плана за убийството на Кастро.
— Съвсем не. Всъщност натовариха ме да ви предам, че корабите с необходимия за изпълнението на задачата товар ще пристигнат в пристанището на Хавана половин ден по-рано от графика.
Великов кимна с облекчение.
— Една възможност да разполагаме с повече време.
— Имахте ли някакви проблеми? — попита Майски.
— Всичко върви съвсем гладко.
— Всичко ли? — усъмни се Майски. — Другарят Полевой не остана доволен, като научи, че един от пленниците ви е избягал.
— Нека да не се тревожи. Един рибар хванал в мрежата си трупа на беглеца. Тайната за този обект още не е разкрита.
— Ами останалите? Трябва да ви кажа, че Държавният департамент настоява пред кубинските власти за освобождаването им.
— Чист блъф — отвърна Великов. — ЦРУ няма никакво доказателство, че нашествениците са още живи. Фактът, че Вашингтон изисква освобождаването им от кубинците, а не от нас, говори, че те стрелят напосоки.
— Въпросът е: в какво стрелят. — Майски замълча и извади от малкия джоб на сакото си платинена табакера. Запали дълга цигара без филтър и изпусна кълбо дим към тавана. — Нищо не бива да забавя „Ром и кока-кола“.
— Кастро обеща да говори.
— Сигурен ли сте, че няма да промени решението си?