— Това е лудост!
— С кого разговарям? — попита Стайнмец.
— Тук е Джак Шърман, командир на „Кълъмбъс“.
— Извинете ме за ненадейната намеса, Шърман, но мислех, че вече са ви уведомили за пристигането ни.
Преди Шърман да успее да отговори, в разговора се включи командният център в Хюстън.
— „Кълъмбъс“, сигналът им не идва от земята… не идва от земята. Идва от космоса, недалеч от вас.
— Слушайте, момчета, що за шега е това?
Този път се намеси гласът на директора по летателните операции на НАСА.
— Не е никаква шега, Джак. Говори Ъруин Мичъл. Приготви екипажа си да посрещне Стайнмец и колонизаторите му.
— Какви колонизатори?
— Най-сетне някой от „тайното ядро“ да се обади — вметна Стайнмец. — В един момент си помислих, че ще се наложи да счупим вратата на станцията.
— Извинявай, Илай. Президентът реши да си мълчим, докато не се приближите до „Кълъмбъс“.
— Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става? — обади се раздразнен Шърман.
— Илай ще ти обясни, като се видите — отвърна Мичъл, после заговори на Стайнмец: — Как са ранените?
— Настанени са удобно, но единият ще има нужда от сериозна хирургическа намеса. Куршумът се е загнездил близо до основата на мозъка.
— Чу ли, Джак? — продължи Мичъл. — Предупреди екипажа на совалката. Може да се наложи да избързат с тръгването си.
— Ще се погрижа — отвърна Шърман. Гласът му се бе успокоил, но той беше достатъчно интелигентен, за да остане равнодушен към същността на този разговор. — Откъде, по дяволите, идва тази колония Джърси?
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че идва от луната? — попита Мичъл.
— Не — отвърна Шърман с категоричен глас. — За нищо на света!
Навремето залата „Теодор Рузвелт“ в западното крило на Белия дом се наричаше „Рибената зала“, защото в нея се намираха аквариумите и риболовните трофеи на Франклин Делано Рузвелт. По времето на управлението на Ричард Никсън тя бе прередена и обзаведена в стил от епохата на кралица Ана и Чипъндейл и се използваше за събрания на персонала, а понякога и за пресконференции.
Стените и килимът бяха в светлите и тъмни тонове на препечена глина. На източната стена над камина с резбована дървена полица висеше в рамка ръчно изписана Декларацията за независимостта. От окачения на южната стена портрет, рисуван в Париж от Тед Стайка, Теди Рузвелт, качен на кон, гледаше залата със строг поглед. За по-важни съвещания настоящият президент предпочиташе тази зала пред официалния кабинет, защото тя имаше повече прозорци.
Сега той седеше на челното място на заседателната маса и си записваше нещо в бележник. От лявата му страна седяха министърът на отбраната Джес Симънс, директорът на ЦРУ Мартин Броган, Дан Фосет и Ленард Хъдсън. Местата вдясно от него бяха заети от Дъглас Оутс, държавния секретар, Алън Мърсиър, съветника по национална сигурност, и генерала от Военновъздушните сили на САЩ Алън Поуст, който му бе връчил военната космическа програма.
На Хъдсън му отне повече от час, за да запознае хората на президента с историята на колонията Джърси. Отначало мъжете седяха изумени и безмълвни. После, обзети от нарастващо вълнение, започнаха да засипват Хъдсън с въпроси, на които той отговаряше изчерпателно, докато президентът не поръча да сервират обяда в залата.
Пълното удивление отстъпи място на ентусиазираните похвали към Хъдсън и неговото „тайно ядро“. Настроението обаче започна бавно да помръква, когато бе изслушан докладът за сблъсъка със съветските космонавти.
— Веднъж само колонизаторите от Джърси да кацнат благополучно в Кейп Канаверал — заговори президентът, — и ще опитам да умиротворя Антонов, като му предложа да си поделим някои от огромното количество данни, събрани от Стайнмец и екипа му.
— От къде на къде ще им даваме данни? — попита Симънс. — Те и без това крадат достатъчно от технологията ни.
— Не отричам кражбата им — отвърна президентът, — но ако местата ни бяха разменени, аз не бих ги пуснал да се измъкнат безнаказано за убийство на четиринайсет наши космонавти.
— Напълно ви подкрепям, господин президент — обади се държавният секретар Оутс.
— Да речем, че сме на тяхно място, тогава какви наказателни мерки бихте предприели?
— Съвсем прости — отговори генерал Поуст. — Ако бях на мястото на Антонов, щях да разпоредя „Кълъмбъс“ да бъде унищожен във въздуха.