Веднъж, два пъти, три пъти, спокойно и напълно хладнокръвно, Джеси натисна спусъка на падналия до нея автоматичен пистолет и улучи Фос Глай в слабините. След всеки забит в тялото му куршум той отстъпваше по крачка, после застина за няколко секунди в уродлива поза като кукла на конци. Накрая се сгърчи и се строполи на пода като отсечено дърво. Едното му око остана отворено — черно и зловещо в смъртта, каквото беше и в живота.
56.
Страх обзе майор Гас Холиман. Пилот от кариерата във Военновъздушните сили, с близо триста летателни часа зад гърба си, сега той бе пронизан от дълбоко съмнение, а съмнението беше един от най-върлите врагове на всеки пилот. Липсата на доверие в себе си, в самолета или в наземните ръководители на полети можеше да се окаже фатална.
Беше му трудно да повярва, че задачата му да свали космическата совалка „Гетисбърг“ е нещо повече от налудничаво учение, измислено от някакъв ексцентричен генерал с култ към необичайни военни игри. Сигурно е някаква лоша шега, повтори в себе си той за сетен път, някаква лоша шега, която ще приключи в последната минута.
Холиман погледна към звездите през стъкления капак на изтребителя си за нощно нападение F-15 и се запита дали наистина да се подчини на заповедта да взриви космическата совалка и всички хора на борда й.
Погледът му се върна върху светещите уреди на командното табло пред него. Летеше на височина над 15 000 метра. След по-малко от три минути щеше да се приближи до бързо спускащата се совалка и щом се изравнеше с нея, трябваше да изстреля насочваната от локатор ракета „Модок“. Той автоматически прехвърли в съзнанието си реда на процедурата, надявайки се всичко да си остане дотам.
— Има ли вече нещо? — попита той наблюдаващия локатора лейтенант Реджис Мърфи.
— Още сме извън обхвата — отвърна Мърфи, дъвчейки дъвка. — Според последните данни от космическия център в Колорадо височината й е четирийсет и две хиляди километра, скоростта — около шест хиляди възела, постепенно намалява. Ще стигне до нашия сектор след пет минути и четирийсет секунди със скорост около хиляда и двеста.
Холиман се обърна и огледа черното небе зад гърба си. Видя слабо светещите изгорели газове на двата изтребителя, които го следваха.
— Чухте ли, Фокс-две?
— Прието, Фокс-водач.
— Фокс-три?
— Чухме.
Потискаща атмосфера изпълни пилотската кабина на Холиман. Не е честно. Той не бе посветил живота си в защита на страната си и не бе прекарал години в интензивно обучение само за да разруши във въздуха един невъоръжен въздушен кораб с невинни учени на борда му. Имаше нещо ужасно нередно в тази работа.
— Команден център Колорадо, тук Фокс-водач.
— Говорете, Фокс-водач.
— Искам разрешение да приключа с учението. Край.
Настъпи продължително мълчание. После се чу:
— Майор Холиман, тук генерал Алън Поуст. Чувате ли ме?
Ето кой бил въпросният дървен философ, рече си наум Холиман.
— Да, генерале, чувам ви.
— Това не е учение. Повтарям, това не е учение.
Без да се церемони, Холиман го попита:
— Съзнавате ли добре какво ме карате да направя, сър?
— Не ви карам, майор. Давам ви директна заповед да свалите „Гетисбърг“ във въздуха, преди да се е приземила в Куба.
Когато Холиман получи заповед за бързо излитане, нямаше никакво време да му разяснят подробно задачата. Затова остана като гръмнат, когато после Поуст му каза за какво става дума.
— Извинете за въпроса, генерале, но по нареждане от по-високо ли действате?
— Ще се задоволите ли, като ви съобщя, че нареждането идва от Белия дом, пряко от вашия главнокомандващ?
— Да, сър — изрече бавно Холиман, — би трябвало.
Господи, помисли си той, обзет от отчаяние, значи няма как да се измъкна!
— Височина трийсет и пет километра, девет минути до приземяване — съобщи на Джъргънс показанията на уредите Бъркхарт. — Вдясно от нас имаме светлини.
— Какво става долу, Хюстън? — попита Джъргънс с намръщено лице. — Къде, по дяволите, ни насочвате?
— Запазете спокойствие — отвърна бездушният глас на ръководителя на полетите Фоули. — Дотук изпълнихте всичко както трябва. Сега просто затегнете коланите и ние ще ви приземим.