Не можеше да приеме, че има зла участ и че съдбата му е отредила ролята на екзекутор. Тихо прокле политиците, които взимат военни решения и които го доведоха до това положение.
— Повтори, Фокс-водач. Като че ли имаше смущение в предаването ти.
— А нищо, команден център, нищо не казах.
— Защо се бавиш? — попита генерал Поуст. — Започвай незабавно атака!
Пръстите на Холиман се поколебаха над пусковия бутон.
— Прости ми, Боже! — промълви той.
Най-неочаквано цифрите на екрана за следене на целта започнаха да се променят. Любопитството му го накара да ги провери набързо. После погледна към космическата совалка. Тя като че ли се отдалечаваше.
— Център Колорадо! — извика той в микрофона. — Тук Фокс-водач. „Гетисбърг“ се отклони от курса за подстъп. Чухте ли ме? „Гетисбърг“ завива наляво и поема на север.
— Чухме те, Фокс-водач — отвърна Поуст и в гласа му се долови облекчение. — Ние също отчитаме на нашия индикатор промяна на курса. Заеми позиция и се придържай близо до совалката. Момчетата в нея ще имат нужда и от най-малката морална подкрепа, която могат да получат.
— С удоволствие — радостно отвърна Холиман и повтори, подчертавайки: — С най-голямо удоволствие.
В залата на космическия команден център „Джонсън“ цареше потискаща тишина. Наземният екип от четирима диспечери и нарастващата група от научни работници и служители на НАСА нямаха представа за фаталната драма, която се готвеха да разиграят изтребителите на ВВС, и всички бяха потънали в униние. Данните от мрежата им за проследяване пътя на космическата совалка сочеха, че тя внезапно се е насочила на север, но това можеше да значи просто широк или зигзагообразен завой за подготвяне за приземяване.
Всички се стреснаха, когато неочаквано гласът на Джъргънс проряза тишината.
— Хюстън, тук „Гетисбърг“. Чувате ли ме? Край.
Залата мигом се оглуши от буйни викове и ръкопляскания.
Мърв Фоули реагира веднага и отвърна:
— Прието, „Гетисбърг“! Добре сте се завърнали в стадото.
— С истинския Мърв Фоули ли говоря?
— Ако сме двама, надявам се другият да бъде заловен час по-скоро, преди да е изписал имената ни на безброй чекове.
— О, Фоули, това вече си ти.
— Какво ви е положението, Дейв? Край.
— Проследявате ли пътя ни?
— Откакто напуснахте космическата станция, всичките ни системи са в изправност, с изключение на тези за свръзка и насочване.
— В такъв случай знаете, че височината ни е тринайсет хиляди и четиристотин метра, скоростта — хиляда и сто. Ще се опитаме да кацнем на военноморското летище на Кий Уест. Край.
Фоули вдигна поглед към Ъруин Мичъл и лицето му се изопна.
Мичъл кимна и леко потупа Фоули по рамото.
— Тогава да използваме всички средства, за да върнем тия момчета у дома.
— Но совалката се намира на цели шестстотин и четирийсет километра извън обхвата ни — отбеляза с мрачно лице Фоули. — Имаме стотонен въздушен кораб със скорост на снижаване три хиляди метра в минута, с наклон на планиране седем пъти по-стръмен от пътнически самолет. Никога няма да се справим.
— Никога не казвай „никога“ — отвърна Мичъл.
— А сега им предай да се подготвят. И се опитай гласът ти да звучи бодро.
— Бодро? — Фоули пое дълбоко въздух, за да се стегне, после натисна бутана за предаване. — Добре, Дейв, ще поработим над въпроса и ще ви приземим на Кий Уест. На ТАЕМ ли сте? Край.
— Ще използваме всеки трик от наръчника, за да задържим височината. Ще трябва да нарушим нормалната си схема за подход, за да удължим спускането. Край.
— Разбрано. Всички спасителни съоръжения в района са в готовност.
— Може би няма да е лошо да уведомите военноморската база, че ще им се изтърсим на закуска.
— Считай го за сторено — отвърна Фоули. — Бъдете в готовност.
Той изведе на екрана данните за проследяване на пътя. „Гетисбърг“ се бе снижила до 12 000 метра, а й предстоеше да измине още 128 километра.
Мичъл отиде до огромния стенен екран, за да види индикацията на траекторията. Нагласи наушните си слушалки и повика Джъргънс.
— Дейв, тук Ъруин Мичъл. Мини отново на автоматично управление. Чуваш ли ме?
— Чувам те, Ър, но това не ми харесва.