— Значи кучият му син ще мине за герой. — Клайст отиде до края на палубата и се втренчи в мрака. — А Пит как е?
— Леко е ранен, нищо сериозно.
— А госпожа Лебарон?
— След няколко дни почивка и малко козметика, за да скрие синините й, ще изглежда като нов човек.
Клайст изведнъж се обърна рязко и попита:
— Кога ги видя за последен път?
— Когато напускахме брега. Пит я качи на дашера си. Движех се бавно, за да не изостанат.
Кинтана не можеше да види, но очите на Клайст се изпълниха със страх, страх от внезапното проумяване, че нещо не е наред.
— Но Пит и госпожа Лебарон не са на борда.
— Не е възможно — отвърна притеснен Кинтана. — Аз се качих последен.
— Не, не ги видях да пристигат, значи са все още някъде в морето. И понеже Пит няма радиоприемник, не можем да ги насочваме.
Кинтана притисна ръка в челото си.
— Вината е моя. Аз отговарям за всички.
— Може и да е твоя, може и да не е. Ако нещо нередно се е случило, ако нещо е станало с дашера му, Пит щеше да извика и ти положително щеше да го чуеш.
— Да опитаме да ги открием чрез радара — предложи обнадежден Кинтана.
Клайст сви ръце в юмруци и ги удари един в друг.
— Трябва да побързаме. Ще бъде самоубийство да се задържаме дълго тук.
Двамата с Кинтана забързаха надолу по рампата към командния пункт. Операторът на радиолокатора седеше пред празен екран. Вдигна поглед към влизащите офицери и видя напрегнатите им лица.
— Вдигни антената — нареди му Клайст.
— Но всеки радиолокатор на кубинския бряг ще ни засече — възрази той.
— Вдигни я! — повтори рязко Клайст.
Една секция от горната палуба се раздели и на върха на една мачта се разгъна и издигна насочена антена, висока почти петнайсет метра. Долу шест чифта очи наблюдаваха как екранът мигна и светна.
— Какво търсим? — попита операторът.
— Двама от хората ни липсват — поясни Кинтана.
— Това са прекалено малки цели, за да бъдат изобразени на екрана.
— А ако извършим компютърно увеличение?
— Мога да опитам.
— Действай тогава.
След половин минута операторът поклати глава.
— В радиус от три километра няма нищо.
— Увеличи обсега до десет километра.
— Пак нищо.
— Петнайсет.
Операторът отмести поглед от екрана на локатора и насочи цялото си внимание в увеличеното компютърно изображение.
— А, ето. Виждам един мъничък обект. На четиринайсет километра югозападно, пеленг два-два-два градуса.
— Сигурно са се загубили — смънка Клайст.
— Само ако са слепци или пълни глупаци — поклати глава операторът. — Небето е ясно като кристал. И начинаещ бойскаут ще види къде е Северната звезда.
Кинтана и Клайст се изправиха и се загледаха, онемели от почуда. Никой от тях не беше способен да проумее напълно дали това, което чуха, е истина. Клайст пръв зададе неизбежния въпрос:
— Но защо? Защо умишлено са поели към Куба?
Пета част
Ейми Бигълоу
60.
6 ноември 1989
Северното крайбрежие на Куба
Пит и Джеси успяха да избягат от полезрението на една кубинска патрулираща лодка и вече се намираха на не повече от хиляда метра от кубинския бряг, когато акумулаторът на дашера се изтощи. Пит издърпа изпускателните пробки и докато малкият спортен плавателен съд се скриваше под повърхността и поемаше към дъното, двамата се хвърлиха във водата и заплуваха. Бойните ботуши на Пит бяха здраво стегнати около краката му и почти не пропускаха вода, но той не само затова не ги свали — знаеше, че ще са му особено необходими, когато стъпи на суша.
Водата беше приятно топла, вълните — ниски. На хоризонта в ранното утро, два часа преди слънцето, грееше четвърт луна. Светлината й помагаше на Пит да вижда Джеси по-добре. Тя се закашля, сякаш бе погълнала вода, но плуваше без видимо усилие.
— Как си с плуването по гръб? — попита я той.
— Справям се. — Тя изплю вода и продължи: — Бях трета в едно междущатско гимназиално състезание.
— Ти кой щат представляваше?
— Уайоминг.
— Не знаех, че Уайоминг разполага с плувен басейн.