Бяха изминали към осем километра, когато черното източно небе започна да избледнява и да става оранжево. От чезнещия мрак пред тях изникна поле със захарна тръстика и те тръгнаха по пътя край него, който ги заведе до павирано шосе с две платна. Продължиха по банкета и видеха ли фарове на приближаваща се кола или товарен автомобил, бързо се шмугваха в храстите. По едно време Пит забеляза, че Джеси започна да забавя ход, дишането й се учести. Той спря, покри с носна кърпа фенерчето и го насочи в лицето й. И без да е спортен лекар, веднага разбра, че е пребита от умора. Хвана я през кръста и я придържаше, докато стигнаха до ръба на стръмен склон на малко дефиле.
— Поеми си дъх, аз ей сега се връщам.
Той се спусна по склона в сухото корито на поток, което криволичеше около нисък хълм. От него стърчаха големи скални блокове и ниски борове. Мина под шосето през една бетонна тръба с диаметър деветдесет сантиметра, която продължаваше към оградено пасище от другата страна. Изкачи се обратно на пътя, хвана Джеси за ръка и я повлече надолу към каменистото дъно на дефилето. Светна фенерчето и освети вътрешността на отводнителната тръба.
— Това е единствената свободна стая в града — подхвърли той с възможно най-бодрия при тези обстоятелства глас.
Заобленото дъно на тръбата бе запълнено с петсантиметров пласт мек пясък и макар да нямаше други удобства, за Пит това беше по-безопасно място от всяко друго, което си бе представял.
Двамата успяха да си намерят удобно положение в ограниченото тъмно пространство. Пит остави оръжието и фенерчето до себе си и едва тогава се отпусна.
— Е, мадам — заговори той и думите му отекнаха в тръбата. — Мисля, че дойде време да ми разкажеш какво, по дяволите, правим тук.
Но Джеси не му отговори.
Без да обръща внимание на влажната и неудобна униформа, нито дори на болките в краката и ставите си, тя се беше свила на кълбо и вече спеше дълбоко.
61.
— Мъртви ли? Всички са мъртви? — повтори гневно шефът на Кремъл. — Добре ли чух, че целият обект е разрушен и няма нито един оцелял?
Полевой кимна тежко.
— Капитанът на подводницата и командващият охранителните части полковник, които бяха пратени на брега да огледат мястото, съобщиха, че не са открили жив човек. Намерили са трупа на моя заместник — Лев Майски, но от генерал Великов няма и следа.
— Липсват ли тайните кодове и документи?
Полевой нямаше намерение да си слага главата на гилотината и да поема отговорността за провал в разузнаването. И без това беше на косъм да изгуби високия си пост и бързо да стане забравен чиновник, отговарящ за трудов лагер.
— Всички секретни данни са били унищожени от персонала на Великов, преди да загинат, сражавайки се до последен дъх.
Антонов повярва на лъжата.
— ЦРУ — рече той замислен, — само ЦРУ стои зад тази гнусна провокация.
— Не мисля, че в случая можем да подозираме ЦРУ. Предварителните данни сочат към действия от страна на кубинците.
— Не е възможно — възрази рязко Антонов. — Нашите приятели сред военното обкръжение на Кастро щяха своевременно да ни предупредят за всеки план за нападение над острова. Освен това такава смела и добре измислена операция далеч надхвърля латинския ум.
— Възможно е, но най-добрите ни разузнаватели не вярват, че ЦРУ има и най-малката представа за съществуването на наш подслушвателен център на Кайо Санта Мария. Не сме открили никакви следи от наблюдение. ЦРУ е добро като управление, но хората му не са богове. Те не са в състояние да обмислят, планират и извършат нападения в порядъка на няколкото часа от момента, в който космическата совалка се отдели от станцията до внезапното й отклонение от програмирания от нас летателен маршрут до Куба.
— Значи и совалката изпуснахме, така ли?
— Подслушването ни на командния космически център „Джонсън“ разкри, че тя се е приземила благополучно на Кий Уест.
— Заедно с американските лунни колонизатори — добави бездушно Антонов.
— Да, те са били на борда й.
Антонов беше толкова разярен, че за няколко секунди остана безмълвен, със стиснати зъби, загледан без да мига в празното пространство.
— Как са го постигнали? — заговори той бавно най-накрая. — Как са успели да спасят безценната си космическа совалка в последния момент?
— Само по щастлива случайност — отвърна Полевой, следвайки обичайната комунистическа догма да се хвърля вината другаде. — Спасили са си главите благодарение на непочтената намеса на братята Кастро.