Антонов заби поглед в Полевой.
— Вие сам често ми напомняте, другарю директор, че братята Кастро не могат да отидат и до тоалетната, без КГБ да не узнае колко точно квадратни сантиметра тоалетна хартия са изхабили. Кажете ми тогава, как тъй изведнъж са се промъкнали в спалнята на президента на Съединените щати, без агентите ви да са научили за това.
Полевой сам бе паднал в капана и сега се опита да се измъкне оттам, като измести темата на разговора.
— Операцията „Ром с кола“ е все още в действие. Може и да ни изиграха с космическата совалка и с богатия източник на научни данни, но това е приемлива загуба в сравнение с тоталното завладяване на Куба.
Антонов обмисли думите на Полевой и се хвана на въдицата.
— Имам известни съмнения. Без Великов, шансовете за успех на операцията се свеждат до половина.
— Присъствието на генерала за осъществяването на „Ром с кола“ вече не е решаващо. Корабът ще пристигне в пристанището на Хавана утре вечер, а речта на Кастро е определена за сутринта на другия ден. Слуховете за нов заговор на ЦРУ да убие Кастро вече са плъзнали из целия западен свят и ние сме приготвили доказателство, сочещо участието на Америка. Остава само да се натисне бутонът.
— Уведомени ли са нашите хора в Хавана и Сантяго?
— Готови са да предприемат действия и да сформират ново правителство веднага след като бъде потвърдено убийството.
— А кой ще бъде следващият водач?
— Алисия Кордеро.
Антонов зяпна с уста.
— Жена?! Казвате ми, че жена ще застане начело на Куба след смъртта на Кастро?!
— Това е най-добрият избор — заяви твърдо Полевой. — Тя е секретар на Централния комитет и секретар на Държавния съвет. Най-важното е, че е близка довереница на Фидел и народът я издига в култ заради успеха на семейната й икономическа програма и пламенното й ораторство. По обаяние и способност да увлича масите не отстъпва на Фидел. Лоялността й към Съветския съюз не подлежи на съмнение, а освен това тя ще има и подкрепата на цялата кубинска армия.
— Която работи за нас.
— По-точно, която ни принадлежи — поправи го Полевой.
— Значи всичко това е уредено.
— Да, другарю Антонов.
— А после? — настоятелно го подкани Антонов.
— После идва ред на Никарагуа, Перу, Чили и… да, на Аржентина — отвърна Полевой, въодушевен, че са дошли на темата му. — Край на безразборните революции, край на проклетите партизански движения! Ние внедряваме наши хора в правителствата им и тихомълком ги подкопаваме отвътре, като внимаваме да не раздухаме враждебността на Съединените щати. Когато те най-сетне разберат какво става, ще е вече много късно. Южна и Централна Америка ще са станали солиден придатък към Съветския съюз.
— А не включвате ли и партията? — попита някак обиден Антонов. — Забравихте ли славата на нашето комунистическо наследство, Полевой?
— Партията е основата, на която градим всичко. Но ние не можем повече да се обвързваме с една отживяла марксистка философия, за която трябваше да минат сто години, за да се докаже колко е неприложима. Само десет години ни делят от двайсет и първия век. Денят на трезвия реализъм е днес. Ще цитирам думите ви, другарю президент: „Аз виждам новата ера на социализма, която ще заличи омразната капиталистическа напаст от лицето на земята“. Куба е първата стъпка към изпълнението на вашата мечта за световно общество, доминирано от Кремъл.
— Но Фидел Кастро е пречка по този наш път.
— Да — отвърна Полевой със зловеща усмивка, — но за не повече от четирийсет и осем часа.
„Еър Форс 1“ излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и пое на юг над историческите хълмове на Вирджиния. Небето в ранното утро беше ясно и синьо, само тук-там се виждаха малки бели облачета. Полковникът, който бе пилотирал реактивния боинг за три президента, набра височина 10 000 метра и съобщи по вътрешната уредба часа на кацане на Кейп Канаверал.
— Ще закусим ли, господа? — попита президентът и посочи малкия, наскоро преоборудван отсек за хранене. Съпругата му бе купила абажур от „Тифани“ за лампата над красивата маса, който внасяше приятна домашна атмосфера. — Камбузът ни предлага и шампанско, ако някой иска да празнува.