— Знаете ли причината?
Той й показа късо парче електрически проводник, което бе изгнило на три различни места и едва се държеше на изолационната си обвивка.
— Свързва бобината с разпределителя.
— Ами трябва да го смените с нов.
Той я изгледа подозрително.
— Части за толкова стари коли изобщо не се намират. Нима не знаете?
Джеси осъзна грешката си, усмихна се мило и бързо заговори:
— Ами нали съм жена, какво разбирам от коли.
— Е, да — усмихна се той любезно и добави: — При това хубава жена.
Пит почти не обръщаше внимание на разговора. Обикаляше колата и я изучаваше. По едно време се наведе и хвърли поглед и на двигателя. После отстъпи крачка назад.
— Шевролет, петдесет и седма — с възхищение каза той на английски. — Адски добър автомобил. Питай го дали има нож и малко изолирбанд.
Долната челюст на Джеси увисна от изумление.
Шофьорът го изгледа колебливо, не знаеше как да постъпи.
После заговори на развален английски.
— Ти не говори испански?
— Не, но какво от това? — отвърна гръмогласно Пит. — Ей, не си ли виждал ирландец досега?
— Защо ирландец носи кубинска униформа?
— Майор Пади О’Хара от Ирландската републиканска армия, назначен за съветник в запасната ви армия.
Лицето на кубинеца грейна като осветено от светкавица на фотоапарат и на Пит му стана драго, че направи огромно впечатление на мъжа.
— Ерберто Фигуероа — представи се той и подаде ръка. — Учих английски много отдавна, когато американците бяха тук.
Пит се ръкува и кимна към Джеси.
— Това е полковник Мария Лопес, моя помощничка и преводачка.
Фигуероа наведе глава и забеляза венчалната халка на Джеси.
— Приятно ми е, сеньора Лопес. — Той се обърна към Пит. — Тя разбира английски?
— Малко — отвърна Пит. — А сега, ако ми дадеш нож и малко изолирбанд, мисля, че мога да ти помогна.
— Разбира се, разбира се. — Фигуероа извади едно джобно ножче от жабката на колата и намери малка ролка изолационна лента в кутията за инструменти в багажника.
Пит се наведе над двигателя, отряза няколко излишни дължини от електрическия проводник за свещите и ги снади. После повтори същото и с повредените парчета и получи здрав проводник с необходимата дължина от бобината до разпределителя.
— Така, я опитай сега.
Фигуероа завъртя ключа и мощният осемцилиндров V-образен двигател се закашля веднъж, два пъти и забоботи равномерно.
— Великолепно! — възкликна на испански Фигуероа, после продължи на английски. — Искате ли да ви кача?
— За къде си?
— За Хавана. Там живея. Съпругът на сестра ми почина тук, в Нуевитас. Дойдох да й помогна за погребението. Сега се връщам у дома.
Пит кимна на Джеси — днес беше щастливият им ден. Той се опита да си представи очертанията на Куба и правилно прецени, че Хавана се намира на не повече от триста и двайсет километра на север, измерено по въздуха, и около петстотин — по шосе.
Той седна до шофьора, а Джеси се качи отзад.
— Много сме ти благодарни, Ерберто. На моята кола пък се проби маслената помпа и ме остави на три километра оттук. Ние сме тръгнали към тренировъчния лагер на изток от Хавана. Ако ни оставиш пред Военното министерство, ще се погрижа да ти се плати за любезността.
Джеси отново опули очи и загледа Пит с класическия израз на отвращение. Той беше сигурен, че наум тя го нарича „самонадеян гадняр“.
— Вашият лош късмет е мой добър късмет — отвърна Фигуероа, зарадван, че ще изкара допълнително някое и друго песо.
Колата изхвърли няколко камъчета чакъл, когато стъпи на асфалта и след смяната на скоростите се установи на обичайните 100 километра в час. Двигателят работеше гладко, но каросерията тракаше на няколко места, а през проядения под навлизаше дима от изгорелите газове.
Пит погледна Джеси в огледалото за задно виждане. Тя изглеждаше напрегната и неспокойна. Пит определено се чувстваше доволен. За миг страстта му към стари коли пропъди всички мисли за предстоящите опасности.
— На колко километра е? — попита той.
— Над шестстотин и осемдесет хиляди — отвърна кубинецът.
— Ама още тегли добре.
— Ако някой ден янките вдигнат това ембарго, може би ще мога да си купя резервни части и да продължа да я карам. Но тя не може да е вечна.