Пит изрови Джеси и избърса лицето й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Загледа Пит и след малко поклати глава.
— Съжалявам, провалих всичко.
— Какво стана?
— Шофьорът се свести и ме нападна. Не извиках, защото се опасявах да не привлечем вниманието и да не ни спре полиция. Заборичкахме се за пистолета, който изхвръкна от камиона. После генералът ме хвана за ръцете, а шофьорът започна да ме бие, докато не припаднах. — Изведнъж нещо й мина през ума и тя се огледа наоколо. — Ама те къде са?
— Сигурно са скочили от камиона — отвърна Пит. — Можеш ли да си спомниш къде и преди колко време стана това?
По лицето й се изписа съсредоточен израз.
— Мисля, че вече навлизахме в града, защото помня, че чувах шума на автомобилното движение.
— Значи преди двайсетина минути.
Той й помогна да слезе.
— Най-добре ще е да оставим камиона и да вземем такси.
— Къде ще ходя така вмирисана? — изненада се тя. — Ами я се погледни и ти на какво приличаш, цялата ти разголена предница е навън.
Пит сви рамене.
— Е, няма да ме арестуват за неприлично облекло. Все още съм със собствените си долни гащета.
— Не можем да се качим на такси — възрази тя троснато. — Нямаме кубински пари.
— Американската мисия в швейцарското посолство ще се погрижи за това. Знаеш ли къде се намира?
— Нарича се Секция със специални интереси. Сградата гледа към океана и е разположена на крайбрежния булевард „Малекон“. Куба също има такава секция във Вашингтон.
— Ще се скрием, докато стане тъмно. Ще потърсим чешма да се измиеш. Великов ще предприеме търсене из целия град. Нищо чудно да наблюдават и посолството, така че ще трябва да помислим как да се вмъкнем вътре. Чувстваш ли се достатъчно силна, за да вървиш пеша?
— Знаеш ли, ужасно ме уморяваш с подобни въпроси — отвърна тя с измъчена усмивка.
65.
Айра Хейгън слезе от самолета и влезе в залата на летище „Хосе Марти“. Беше се приготвил да се сдърпа със служителите на имиграционната служба, но те само погледнаха дипломатическия му паспорт и го пуснаха да мине без излишни формалности. Докато вървеше към лентата за багажа, до него се приближи мъж с памучен костюм.
— Господин Хейгън?
— Да, същият.
— Том Кларк, директор на Секцията със специални интереси. Лично Дъглас Оутс ме уведоми за пристигането ви.
Хейгън измери с поглед Кларк от горе до долу. Дипломатът беше атлетично сложен, около трийсет и пет годишен, с обгоряло от слънцето лице, тънки мустачки, оредяваща червеникава коса, сресана грижливо напред, за да прикрива оголяващото чело, сини очи и нос, чупен нееднократно. Той раздруса сърдечно ръката на Хейгън точно седем пъти.
— Надали посрещате често американци тук — каза Хейгън.
— Да, малко идват, откакто президентът Рейгън ограничи посещенията на туристи и бизнесмени на острова.
— Предполагам, че знаете причината за пристигането ми.
— По-добре да говорим за това в колата — каза Кларк и кимна към седналата наблизо безлична на вид пълна жена с малко куфарче в скута си.
Хейгън нямаше нужда от повече подробности, за да разпознае в нея полицейски сътрудник със замаскиран предавател, записващ всяка тяхна дума.
След близо час куфарът на Хейгън най-сетне се появи и двамата мъже се отправиха към колата на Кларк — линкълн седан с шофьор. Ръмеше ситен дъжд, но Кларк бе предвидил да вземе чадър. Шофьорът сложи куфара в багажника и потегли към швейцарското посолство, където бе настанена американската секция със специални интереси.
Хейгън беше прекарал медения си месец в Куба няколко години преди революцията и сега Хавана му се стори почти същата, каквато я помнеше. Пастелните цветове на сградите, украсяващи булевардите с палмови дървета от двете им страни, бяха само избледнели. Налегна го носталгия. Улиците, изпълнени с автомобили от петдесетте години — кайзъри, студебейкъри, пакарди, хъдзъни, дори един-два едсъли — събудиха стари спомени. Сред тях можеха да се видят и по-нови фиати от Италия и лади от Русия.
Градът процъфтяваше, но не със страстта от времето на Батиста. Просяците, проститутките и бедните квартали вече ги нямаше, но като цяло навсякъде се забелязваше онази занемареност, характерна за комунистическите страни. Марксизмът е нещо като брадавица върху ректума на човечеството, заключи наум Хейгън.