— Съветските служители и кубинските ни приятели се изнизват дискретно от Хавана на малки групи. Повечето от военните ми части вече се разположиха на осемдесет километра от града, за да започнат мними маневри. До разсъмване целият персонал, заедно със съоръженията и важните документи, ще бъде тихомълком евакуиран.
— Оставете някои от тях — подхвърли с безразличие Великов.
Колчак го погледна над очилата си без рамки като баба, която чува неприлична дума от дете.
— Колко трябва да оставя, генерале?
Насмешливият израз от лицето на Великов изчезна.
— Петдесет съветски цивилни със семействата им и двеста от военните ви части.
— Съзнавате ли какво говорите?
— Напълно. Не можем да хвърляме вината на ЦРУ за стотици хиляди човешки живота, без самите ние да сме дали също жертви. Редом с кубинци трябва да умрат и руснаци. Така пропагандата ни ще пожъне по-големи успехи по пътя на новото ни правителство.
— Умът ми не го побира, като си помисля, че трябва да отнема живота на двеста и петдесет сънародника.
— Баща ви изобщо не е имал угризение на съвестта, когато е погубвал свои хора при разчистването на немски минирани полета.
— Но това е било по време на война.
— Сега само врагът е друг — каза с леден глас Великов. — Ние сме във война със Съединените щати от четирийсет и пета година насам. Цената на жертвите е малка в сравнение с целта ни да увеличим влиянието си в западното полукълбо. Тук няма място за спор, генерале. От вас се очаква да изпълнявате дълга си.
— Не съм стигнал дотам, че да чакам КГБ да ми дава наставления как да изпълнявам дълга си към отечеството — отвърна без злоба Колчак.
Великов равнодушно сви рамене.
— Всеки върши своята работа. Да се върне на „Ром с кола“. След взрива вашите части ще се върнат в града и ще помагат на ранените и във възстановителните работи. Моите хора ще наблюдават съответните смени в правителството. Аз от своя страна ще уредя да бъде излъчен по международния обмен на информация материал, показващ как доброжелателни съветски войници се грижат за ранените.
— Като войник трябва да кажа, че намирам цялата тази операция за отвратителна. Не мога да повярвам, че другарят Антонов е замесен в нея.
— Той си има основателни причини и аз лично не ги поставям под съмнение.
Колчак се облегна на бюрото си с отпуснати рамене.
— Ще направя списък на тези, които ще останат.
— Благодаря ви, генерал-полковник.
— Да считам ли, че подготовката е приключила?
Великов кимна.
— Ние с вас ще придружим братята Кастро до парадната трибуна. Аз ще нося джобен предавател, който ще детонира експлозивите в главния кораб. Когато Кастро започне обичайната си дълга реч, ние ще се изнижем безпрепятствено до чакаща служебна кола. Когато излезем извън обсега на действие на взрива — на трийсетина километра, което е половин час път с кола — ще подам сигнала и ще последва взрив.
— Как ще обясним после оцеляването ни по чудо? — попита саркастично Колчак.
— Първите съобщения ще бъдат, че сме загинали и изчезнали. По-късно ще бъдем намерени сред ранените.
— До каква степен ще бъдем ранени?
— До такава, че да изглежда убедително. С разкъсани униформи, малко кръв и няколко превързани с бинт изкуствени рани.
— Като двама хулигани, опустошили гримьорните на театър.
— Едва ли метафората е подходяща.
Колчак се обърна и се загледа тъжно през прозореца на кабинета си в главната квартира към оживения град Хавана.
— Не мога да повярвам, че утре сутринта по това време — заговори той с болезнено треперещ глас — всичко това ще се превърне в море от тлеещи развалини и трупове.
Президентът се бе застоял до късно зад бюрото си. Нямаше нищо предварително подготвено, нищо черно или бяло. В работата на държавния глава един компромис водеше до друг. Победите му над Конгреса бяха разводнени от допълнителни поправки в законите, външната му политика бе така разнищена от световните лидери, че почти нищо не бе останало от първоначалните предложения. Сега той се опитваше да спаси живота на един човек, който в продължение на трийсет години бе виждал в лицето на Съединените щати враг номер едно. Запита се каква ли щеше да бъде разликата след двеста години.
Дан Фосет влезе с кана с кафе и сандвичи.
— Овалният кабинет никога не спи — подметна той с пресилена веселост. — Любимите ви сандвичи с риба тон и бекон. — Той постави пълна чиния пред президента и наля кафе. — Мога ли да ви помогна с нещо?