— Моля, настанете се удобно. Ще поръчам кафе.
Останали сами, офицерът и шофьорът застанаха мълчаливо с гръб към отворената врата и обходиха с поглед множеството глави на глигани по стените и десетките препарирани птици върху поставки.
След малко в залата влезе Раул Кастро по пижама под халат от индийска коприна. Изведнъж спря на място, когато гостите му се обърнаха с лице към него. Той събра вежди от изненада и любопитство и попита:
— Кои, по дяволите, сте вие?
— Аз съм Айра Хейгън и ви нося много важно съобщение от президента на Съединените щати. — Хейгън млъкна и посочи с брадичка шофьора си, който свали баретата си и остави събраната под нея гъста коса да се разпилее по раменете. — Разрешете да ви представя госпожа Джеси Лебарон. Тя изтърпя сума ти несгоди, за да връчи лично на брат ви отговора от президента относно предложения от него американско-кубински приятелски пакт.
За миг в залата настъпи такава тишина, че Хейгън чуваше тиктакането на закачения на отсрещната стена красиво изработен часовник. Тъмните очи на Раул се отместиха от Хейгън към Джеси.
— Но Джеси Лебарон е мъртва — каза той с леко изумление.
— Оцелях след свалянето на дирижабъла във въздуха и след мъченията, на които ме подложи генерал Пьотър Великов. — Гласът й беше спокоен и заповеднически. — Носим документирано доказателство, че той възнамерява да убие вас и брат ви утре, по време на честванията на Деня на образованието.
Прямотата на твърдението и властният й тон направиха впечатление на Раул. Той слушаше замислен, после кимна и рече:
— Ще събудя Фидел и ще го помоля да дойде и да чуе това, което имате да му казвате.
Великов наблюдаваше как една от кантонерките в кабинета му бе натоварена върху една ръчна количка и качена в асансьора, за да бъде свалена в огнеустойчивия сутерен на съветското посолство. Вторият по длъжност в КГБ офицер влезе в кабинета му, избута на земята няколко папки върху един стол и седна.
— Жалко е, че трябва да изгорим всичко това — каза той с уморен глас.
— Нова и по-хубава сграда ще бъде издигната от развалините — отвърна Великов с лукава усмивка. — Подарък от признателното кубинско правителство.
Телефонът иззвъня и Великов бързо вдигна слушалката.
— Какво има?
Гласът на секретарката му отговори:
— Майор Борчев иска да говори с вас.
— Свържи ме.
— Генерале?
— Да, Борчев, казвайте.
— Капитанът, командващ охраната на доковете, е напуснал поста заедно с хората си и се е върнал в базата си извън града.
— Оставили са корабите неохраняеми?
— Ами… не съвсем.
— Последно, напуснали ли са постовете, или не?
— Той казва, че бил сменен от пост от отряд под командата на полковник Ернесто Перес.
— Не съм издавал такава заповед.
— Знам, генерале. Защото, ако бяхте, нямаше как да не науча.
— Кой е този Перес и къде служи?
— Хората ми провериха кубинските военни файлове. Данни за такъв човек няма.
— Лично аз изпратих полковник Микоян да извърши проверка на мерките за сигурност около корабите. Обадете му се и го питайте какво, по дяволите, става там.
— От половин час правя опит да се свържа с него — отвърна Борчев, — но никой не отговаря.
Звънна другата линия и Великов каза на Борчев да изчака на телефона.
— Какво има? — попита рязка той.
— Обажда се Хуан Фернандес, генерале. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че генерал-полковник Колчак току-що пристигна тук за среща с Раул Кастро.
— Не е възможно.
— Лично аз го пропуснах да мине през портала.
Новото откритие подсили смута на Великов. По лицето му се изписа израз на недоумение и той изпусна шумна въздишка. Беше спал само четири от последните трийсет и шест часа и съзнанието му бе замаяно.
— Там ли сте, генерале? — попита Фернандес, разтревожен от мълчанието му.
— Да, да, чувам те, Фернандес. Върви в хижата и разбери какво правят Кастро и Колчак. Подслушай разговора им и ми докладвай след два часа.
Без да дочака отговор, той натисна бутона, за да включи отново Борчев.